Но какво би било, хрумна му изведнъж, ако не може да се оправдае всичко с някакви скъсани жици? Какво би било, ако едно такова тежко, желязно нещо като трамвая изведнъж трябваше да напусне релсите си и да полети? Трамваят не е чучулига. А и Лефует не е магьосник въпреки всичките си зловещи способности.
Тим реши, че е открил ахилесовата пета на барона. Той се изправи на лакти и извика:
— Щурмане, знаете ли вече, че в Генуа има летящи трамваи?
— Я лягай и заспивай! — рече Джони без особена изненада. — Пак взе да бълнуваш.
— Извинявайте, щурмане, но тоя път аз съм съвсем буден. Знам със сигурност, че в Генуа има летящи трамваи. Басирам се с вас на бутилка ром!
— Хокусфокус! — рече Джони. — Питам се обаче, отгде ще намериш пари да платиш цяла бутилка ром?
— Имам една в торбата си — излъга Тим. — Какво, ще се хванем ли на бас или не?
Джони се обърна:
— Дори един милион да заложиш, пак няма да го повярвам. Защото две неща познавам прекалено добре: Генуа и трамваите.
— Тогава значи спокойно може да се хванете на бас. Шише ром за един щурман в края на краищата не е нищо.
— Ще ми дадеш ли честната си дума, че ще си легнеш и ще затвориш веднага очи, ако се басирам с тебе?
— Честна дума! — извика Тим.
— Ако в Генуа… — Той се прекъсна, защото нещо твърдо прелетя пред прозореца на рулевата кабина. Но изглежда не беше нещо опасно и Джони повтори: — Ако видя в Генуа летящ трамвай, аз ще съм загубил баса и ти ще получиш една бутилка ром. Ако не видя, тогава шишето в твоята торба ще бъде мое. Готово, а сега бъди така добър да си легнеш! След три часа започва дежурството ти.
Този път Тим наистина заспа. А в съня си усети, че се смее. Но насред смеха му задрънча тенекиеният звън на някакъв трамвай, който минаваше по небето над главата му. Когато на разсъмване щурманът го събуди, той още чуваше в ушите си звънтенето и това го плашеше.
Тим вече се боеше от Генуа.
Четиринадесета кола
Невъзможният облог
Тим се боеше от Генуа и едновременно с това копнееше по-скоро да стигнат там.
Неговото боязливо нетърпение бе подложено на тежко изпитание, защото още много дни трая пътешествието, докато параходът най-после влезе в пристанището на Генуа. Беше в един сияйно син ден, малко преди обяд. Тим си намери някакъв предлог да влезе пак в рулевата кабина. Тук той застана до щурмана Джони и се загледа нататък към горните квартали на Генуа. Носеше черно-бяло карираните панталони и престилката от дебел ленен плат, която Енрико, готвачът, му бе дал да си слага, когато бели картофи.
Къщите на Генуа се виждаха все по-ясно. Дори автобуси и автомобили можеха да се забележат вече по улиците.
Внезапно от устата на Джони се изтръгнаха звуци на изненада — нещо средно между изхълцване и изръмжаване. Щурманът бе присвил очи, сега отново ги отвори, за да ги затвори в следващия миг. После каза почти тържествено:
— Ще полудея!
Тим се досещаше защо. Гърлото му бе пресъхнало съвсем. Но той не се решаваше вече да погледне към Генуа. Продължи да гледа към щурмана.
Сега и Джони го погледна и поклати глава:
— Ти излезе прав, Тим. В Генуа има летящи трамваи. Спечели баса.
Тим преглътна горчиво. Нямаше смисъл повече да отклонява очи от неизбежното. Той обърна глава и погледна към горния край на града. Там, над една от улиците, насред къщите, се носеше из въздуха трамвай, един истински трамвай. Виждаше се съвсем ясно. Но изведнъж под трамвая се показа твърд, солиден уличен паваж с релси по него. Сега вече трамваят не плуваше във въздуха, а си пътуваше по релсите и по улицата.
— Това беше само отражение във въздуха, зрителна измама — извика Тим почти ликуващо. — Аз загубих баса.
— Ама ти като че ли се радваш, загдето си загубил баса? — учуди се Джони и Тим забеляза, че е направил грешка. Но преди да успее да я поправи, Джони продължи: — Все пак ти спечели баса, Тим. Облогът беше дали в Генуа може да се видят летящи трамваи, а не дали наистина ги има. И аз ги видях, в това няма съмнение.