В рулевата кабина капитанът го огледа някак особено и съвсем не равнодушно, както по-рано. А щурманът се бе втренчил напреде си и дори не извърна глава към него.
— Ти се казваш… — Капитанът се прекъсна, за да се изкашля и започна отначало: — Вие се казвате Тим Талер?
— Да, господин капитан.
— Вие сте роден на… в…
От едно листче в ръката си капитанът прочете биографичните му данни и момчето потвърждаваше всеки път с едно: „Да, господин капитан“. При което от напрежение очите му се наляха с влага.
Когато краткият разпит свърши, капитанът отпусна листчето и в кабината настъпи странна тишина. На пода трепкаха слънчеви зайчета, а Тим разглеждаше широкия гръб на щурмана, който все така не се обръщаше, втренчен през прозореца.
— Тогава аз мога като пръв да ви честитя — наруши капитанът тишината.
— За какво, господин капитан? — Гласът на Тим бе станал тъничък и писклив.
— Ето за това! — посочи капитанът с глава хартията в ръката си. И запита: — Роднина ли сте с барон Лефует?
— Не, господин капитан.
— Но го познавате лично, нали?
— Е, да, познавам го…
— Тогава да ви прочета радиограмата: „Барон Лефует починал точка съобщете на Тим Талер, че е обявен за единствен наследник точка братът близнак на починалия новият барон Лефует приема настойничеството до пълнолетието му точка параходна компания «Феникс» на акционерното дружество «Лефует» Генуа подпис директорът Грандичи точка“.
Тим продължаваше да стои все така втрещен с каменно лице в тила на щурмана. Най-невъзможният бас на света бе спечелен! Срещу една-единствена бутилка ром. Той, четиринайсетгодишното момче, бе станал в тоя миг най-богатият човек на Земята. Но неговият смях бе умрял заедно с барона и заедно с него щеше да бъде погребан. Най-богатият човек на света си оставаше най-бедният сред хората. Той бе загубил завинаги своя смях.
Тилът на щурмана се размърда. Съвсем бавно Джони обърна глава. Чужди, учудени очи се вгледаха в Тим. Но той ги срещна само за един къс миг.
Съвсем навреме ръцете на Джони успяха да уловят изпадналото в безсъзнание момче.
Петнадесета кола
Объркване в Генуа
Две приветливи сини очи на едно небръснато, едро кокалесто лице гледаха надолу към Тим.
— Чуваш ли ме? — запита го тихият глас.
— Да, щурмане — прошепна Тим.
Една ръка повдигна малко главата му и бавно и предпазливо някой му капна вода в устата. Едновременно с това гласът питаше на ухото му:
— Как така видях хвърчащи трамваи в Генуа? Защо баронът умря тъкмо сега? Защо се радваш на загубени басове и падаш в безсъзнание, когато ги спечелваш, а?
В постепенно възвръщащото се съзнание на Тим това повтарящо се „защо“ на щурмана се забиваше като игла и събуждаше неговите собствени стари „защо“. Едно безкрайно объркване едва не го хвърли отново в безсъзнание.
Но някакви гласове и стъпки се приближиха и скоро след това в рулевата кабина влезе капитанът заедно с един непознат човек.
Легнал на канапето, Тим възприе от чужденеца най-напред само една грамадна, бяла като цвете дантелена кърпичка, която разцъфтяваше буйно от горното джобче на тъмното му сако. След това възприе и миризмите на чужденеца. Беше миризма на карамфил, която направо заля момчето, когато чужденецът го приближи и се представи.
— Директор Грандичи. Аз много себе чувствам щастлив, да ви като първа поздравим от име на наша параходна компания, синьоре. Аз съжалява, че не сте вие здрав, но мога да разбера, малко шок… — Той разпери пръстите си и наклони глава. — Ааа, толкова богато в едно късо моменто, това е сигурно не е леко, но…
Какво още каза директорът Грандичи, Тим не разбра. Слушането му струваше прекалено много усилия. Разбра само последното изречение, защото тогава директорът се беше навел над него:
— Аз сега вас ще занеса в баркаса, синьоре!
Но тогава Джони се намеси:
— Оставете момчето на мене — изръмжа той. — Аз ще го занеса в баркаса. Господин капитан, заемете дотогава руля!
Макар корабът да бе вече пуснал котва, объркването беше така всеобщо, че капитанът мълчаливо и послушно застана зад рулевото колело.
Успоредно с парахода, до стената му, бе акостирал един баркас на параходната компания, който трябваше да вземе наследника. Джони скачаше с Тим в ръцете си по стълби и стълбички, сякаш носеше вързоп дрехи. През това време директорът Грандичи подрипваше наоколо като куче около господаря си, развявайки ухаещата си дантелена кърпичка. Впрочем Тим забеляза сега, че главата на директора е почти съвсем гола. Само два останали кой знае как странични кичура черна коса бяха сресани напред и образуваха остър триъгълник. Те придаваха на кръглото му лице лек израз на злост и притворство.