И последвалото също се извърши като една сериозна и достолепна церемония. Черен автомобил с шест врати се приближи към него, шофьорът отвори вратата най-напред за Тим, после за директора Грандичи, двамата седнаха върху червената кожа на канапетата, колата потегли, а цялата редица добре облечени господа вдигнаха дясната си ръка и отмерено помахаха с нея. Чак из пътя Тим си спомни за моряшката торба, подарена му от господин Рикерт. Когато разказа на директора, че я е забравил на парахода, Грандичи се усмихна:
— Разбира се, ние може вземем лични вещи от параход, синьоре. Но господин барон вече погрижил се за елегантен гардероб.
— Баронът? — запита смаяно Тим.
— Новото господин барон, синьоре!
— А, да!
Тим се облегна на тапицираната облегалка и погледна през прозореца. За пръв път виждаше едно късче от Генуа: някакъв мраморен портал и една месингова табелка, на която пишеше: Хотел „Палмаро“. После край стъклото премина ветрилото на една ниска палма, след нея — една кръгла цветна леха с лавандулов храст в средата. Колата спря почти неусетно. Някой отвори с трясък вратата, а един портиер в униформа със златни ширити хвана Тим подръка и отново го изведе навън така внимателно, сякаш извеждаше някой старец.
Тим се изправи пред мраморната парадна стълба, от най-горното стъпало на която някой му извика „добре дошъл“. Беше някакъв господин в кариран костюм, който носеше огромни тъмни очила за слънце.
— Новото господин барон, близнакът — пошепна му в ухото Грандичи.
Но Тим някак си не можеше да повярва на близнака. И когато новият барон слезе по парадната стълба и смеейки се, извика: „Я какви мили разбойнически одежди!“, Тим знаеше сега повече от директора. Бе познал мъжа по смеха му. Не съществуваше никакъв близнак.
Баронът беше жив. А с него живееше и смехът на Тим.
Шестнадесета кола
Краят на един полилей
В своята разкошна хотелска стая или по-точно в една цяла къща от три стаи, която наричаха апартамент, Тим можа най-после да остане сам след всичките тия вълнения. Баронът бе отпътувал за някакво заседание, след като му заяви, че по-късно ще дойде да го вземе.
Момчето, което все още носеше своите карирани панталонки и прекалено широкия пуловер, се беше полуизлегнало на един шезлонг. Гърбът и главата му почиваха върху цяла планина от раирани копринени възглавници. Краката му висяха отстрани на ложето, а Тим гледаше към големия полилей, който приличаше на някакъв огромен грозд от стъклени звезди.
От много време насам момчето за пръв път се чувстваше почти добре. Това не се дължеше на чудодейното превращение, което бе му донесло внезапното богатство — за него Тим още нямаше много ясна представа, а защото неговият смях все още беше жив. И още едно важно нещо му стана ясно сред цялата тая бъркотия: баронът беше сега негов настойник, а това означаваше, че той ще бъде свързан с Тим. В преследването на своя смях Тим щеше да има своя дивеч току пред носа си. Сега важното бе да се открие уязвимото му място. (Тим още не знаеше, че една трудна ситуация може да бъде по-лесно видяна от разстояние, отколкото отблизо.)
Почука се и без да дочака поканата на Тим, баронът влезе в стаята.
— Лежи си, лежи! — каза Лефует.
После, какъвто си беше дръглив, се прекърши в средата като джобно ножче, друсна се върху един скъп стол с инкрустации от слонова кост и развеселено прехвърли крак връз крак:
— Последният облог беше изключително хрумване, Тим Талер! Моите уважения!
Тим изгледа барона от долу нагоре и премълча. Изглежда и това развесели Лефует. Той запита:
— Всъщност ти да спечелиш ли искаше тоя бас, или да го загубиш? Интересно е да се научи.
Тим отвърна уклончиво:
— Обикновено един облог се прави, за да бъде спечелен.
— Тогава това беше наистина блестяща идея! — извика баронът. Скочи от стола, кръстоса ръце пред гърдите си и започна да се разхожда напред-назад из помещенията.
Тим остана да си лежи на шезлонга и запита оттам:
— Важи ли още нашият договор? Нали аз го сключих с барон Лефует, а не с неговия фалшив близнак.
Лефует се върна от салона в спалнята и отвърна вървешком:
— Договорът бе сключен с барон Л. Лефует. Аз се казвам Лео Лефует. По-рано се наричах Луи Лефует. И двата пъти само едно Л., мойто момче.