— Но щом няма никакъв близнак, кого погребаха тогава на ваше място?
— Някакъв беден овчар без семейство и роднини, млади приятелю. — Лефует говореше със заострена от удоволствие уста. — На високото плато в Месопотамия, недалеч от върха на Джабал Синджир, е разположено главното ми жилище, един малък замък. Там той ще бъде погребан вместо мене.
Баронът продължи своите разходки из другите стаи и докато гласът му се отдалечаваше, Тим го чу да казва:
— Моето замъче лежи в страната на йезидите. Знаеш ли кои са йезидите?
— Не — отвърна Тим, учудвайки се на разговорливостта на барона.
Гласът на Лефует отново се приближи:
— Йезидите са един народ, който се моли на дявола. Те вярват, че бог е простил на дявола и му е възложил да управлява света. Затова обожествяват дявола като господар на света.
Баронът се върна в спалнята.
Тим рече почти безучастно:
— Аха, значи така.
— Аха, така е — повтори подражавайки му и видимо ядосан баронът. За пръв път лицето му загуби веселото си изражение. — Дяволът изглежда ти е безразличен, а?
Тим не разбираше какво толкова ядоса барона в тоя разговор и запита с цялата си невинност:
— Че има ли наистина дявол?
Лефует се отпусна отново в украсения със слонова кост стол. И изпъшка:
— Толкова ли си прост, или се правиш на прост? Никога ли не си чувал за хора, които са сключвали договор с дявола и са подписвали тоя договор със собствената си кръв?
При думата „договор“ Тим наостри уши. Той си помисли, че сега Лефует ще започне да говори за техния договор. Но баронът продължи да си дрънка за дяволи и демони. Говореше за някой си Белиал, господар на ада, за демоните Форкас, Астарот и Бехемот, за вещици и черна магия и за прочутия вълшебник доктор Фаустус, който бил превърнал помощник дявола Мефистофел в свой слуга.
Когато забеляза, че съвсем доскуча на момчето с тия си приказки, той се изправи:
— Ще трябва да ти го обясня по-ясно.
Тим се беше отпуснал на възглавниците. Дясната му ръка, която висеше надолу, си играеше, без момчето да съзнава това, с единия от копринените пантофи, приготвени за него. Погледът му отново се насочи към полилея, в чиито стъклени капки се отразяваше многократно кльощавата, странно разкривена фигура на барона.
Лефует запита сега направо:
— Искаш ли да научиш магическите думи, с които доктор Фаустус е повикал своя дявол?
— Не — отговори Тим, без да обърне главата си към него. Той видя в бляскащите стъклени капки на полилея да трепва умножената многократно гримаса на барона и чу гласа му:
— Не искаш ли поне да изговоря заклинанието? — запита Лефует с явно потискан яд.
— Щом толкова ви се ще, бароне!
По гласа на Тим си личеше колко безразлично му е всичко това. И все пак любопитството му се събуди мъничко, когато той видя в полираните стъкла на полилея множеството мънички барони Лефует да вдигат заклинателно над себе си тъничките си като паяжина ръчички.
Лефует заизговаря сега много бавно и със странно глух глас думите:
Когато баронът бе изговорил заклинанието дотука, полилеят започна леко да се люлее — навярно като последица от бурните ръкомахания на Лефует — и един подплашен, необикновено голям паяк се спусна от средата на полилея по нишката на своята паяжина.
Тим, който се отвращаваше от паяци и когото тайнственото заклинание и без това бе ядосало, сграбчи копринения пантоф и го запокити гневно към паяка.
Баронът тъкмо продължаваше:
когато на тавана нещо изпука и после с гръм, трясък и звън до краката на шезлонга се пръсна могъщият полилей с огромната си стъклена маса.
Тим уплашено бе свил краката си. Баронът продължаваше да стои с отворена уста и вдигнати ръце зад облегалката на стола от слонова кост, а на челото му растеше една цицина. Очевидно някое кристално парче от полилея бе отхвръкнало към главата му.
В стаята стана невероятно тихо. Но оглушителният шум сигурно бе чут и в хотела. Някой енергично почука на вратата.
Тогава чак баронът отпусна най-после ръце. Той отиде приведен към вратата, сякаш бе изтощен от нещо, отвори съвсем мъничко и каза няколко думи на италиански, които Тим не разбра. После отново затвори вратата, облегна се на нея и рече: