— Безсмислено е. Невинността е по-силна от всичко.
Момчето, което проумя от тия думи точно толкова, колкото и от неразбираемото заклинание, се вдигна от шезлонга и запита:
— Кое е безсмислено?
— Средновековието — отвърна баронът, сякаш без всякаква връзка, и Тим отново нищо не разбра. Затова не запита повече, а каза:
— Моля да ме извините заради полилея! Исках само да улуча един паяк.
— Дребна работа! — измърмори баронът. — Ще го платим заедно с хотелската сметка.
— Защо пък ние? — рече момчето, но изведнъж си спомни своето чудовищно богатство и добави: — Полилея ще платя аз, бароне!
— Това не е възможно — каза Лефует. (Краищата на устните му отново трепнаха развеселено.) — Още не си пълнолетен, драги, нямаш право да похарчиш нито една марка без съгласието на своя настойник, на барона Лео Лефует. — Той се поклони ухилено. — Но джобни пари, разбира се, ще получаваш.
Тим също се поклони в своите корабни одежди:
— И вие имате извънредно умни хрумвания, бароне. Позволете сега да се преоблека. Желая да остана сам.
Лефует се втренчи смаян в момчето, после звънко се засмя:
— Не сте толкова наивен, колкото предполагах, Тим Талер! Моите уважения!
Сега чак той забеляза, че при звука на неговия смях Тим бе пребледнял. Веселата сърдечност на смеха, с който баронът като с ласо привличаше хората към себе си, при това момче не минаваше. И не можеше да бъде другояче. Та нали това беше неговият собствен смях, смехът на Тим.
Лефует бързо се извърна към вратата. Но преди да излезе, избърса с ръкава на дрехата си лъскаво полираната плоча на една писалищна масичка стояща близо до входа, и като хвърли кос поглед към Тим, намести в средата й една кожена папка за писма. Чак тогава отвори вратата и рече през рамо:
— Винаги на вашите услуги, господин Талер. Сега ще извикам и камериера. Той е един предан мой човек от Месопотамия.
— Благодаря — отвърна Тим, — свикнал съм да се обличам сам.
— Още по-добре — ухили се Лефует. — Тогава ще спестим пари.
Най-после той излезе, като затвори тихо вратата след себе си. Но в коридора баронът постоя известно време замислен. „Момчето си иска смеха обратно — промърмори той на себе си. — То презира силите на мрака. Или пък те са му безразлични. То иска светлина, светлина… — Баронът тръгна бавно към апартамента си. — … Светлината се пречупва от огледалото. С това ще трябва да опитам.“
Като влезе в апартамента си, баронът се тръшна отново най-напред в едно кресло. Над него висеше подобен на оня полилей, който бе паднал в стаята на Тим. Погледът на барона се задържа на леко полюшващите се стъклени капки, но като си спомни как Тим бе хвърлил пантофа си по него, баронът изведнъж се засмя. И така буйно се засмя, че креслото под него започна да скърца.
Баронът се смееше като малко момченце. Смехът избликваше от корема му нагоре като въздушните перлички в чашата с шампанско. И всеки път — като мелодичен акцент — следваше едно мило изхълцване. Смехът му сякаш се движеше по нотната стълбица, от долу до горната нотка, следваше едно изхълцване — и пак започваше от най-ниския тон, за да се изкачи по звънките стъпала на стълбицата до новото изхълцване.
Но баронът беше човек, който никога не се оставяше да бъде завладян изцяло дори и от най-незначителното си чувство. Липсваше му талантът да бъде щастлив. Той трябваше всичко да разяснява, да разлага на съставните му части — дори собствените си чувства.
Така и този път, след като бе заглъхнало и последното изхълцване, баронът се замисли защо се бе разсмял така. И с изненада откри, че всъщност се бе смял на себе си, над несполучливия си опит да вдъхне уважение на Тим Талер с фокусите на черната магия.
Опитът излезе неуспешен; победеният се оказа самият Лефует и все пак той се бе засмял. Това беше нещо ново за барона.
Той се изправи от креслото и започна — разхождайки се насам-натам — да разговаря със себе си:
— Странна работа! Аз купих смеха, за да се сдобия с власт над чуждите сърца. А сега… — Той се поспря слисан. — … а сега се сдобих с власт над самия себе си. С власт над собствените си настроения и капризи, тия ужасни настроения и капризи! Аз като че ли ги нямам вече, като че ли ги изсмивам от себе си, смехът просто ги прогонва!
Той отново тръгна нагоре-надолу из апартамента си:
— По-рано щях да побеснея, ако при някое изпробване на могъществото си се окажех победен. Щях навярно да изгриза и килима от ярост. А сега дори като победен запазвам превъзходството си: аз просто се смея!