— Частни писма ли, господин Талер? С това трябва да бъдете предпазлив. Впрочем един секретар стои на ваше разположение.
Тим затвори папката, завинти капачката на писалката и отвърна:
— Когато имам нужда от секретаря, ще го повикам.
— Добре изръмжа, лъве! — засмя се Лефует. — Изглежда заедно с новите дрехи сте навлекли и нови нрави. Това ми се харесва.
На вратата се почука и Лефует извика сърдито:
— Che cosa vuole?4
— La garderoba per il signore Thaler!5 — отвърнаха зад вратата.
— Avanti!6 — изръмжа Лефует.
Един прислужник с дълга зелена престилка внесе, покланяйки се, моряшката торба на Тим, постави я на поставката за куфарите и се изправи до вратата.
Тим отиде при него, подаде му ръката си и каза:
— Сърдечно ви благодаря.
Прислужникът пое ръката му несръчно, учудено и видимо недоволно.
— Non capisco7 — измърмори той.
— Той не разбира — засмя се баронът. — Но ей това сигурно ще разбере! — И като измъкна от джоба си пачка банкноти, подаде на прислужника една от тях.
Човекът засия, заповтаря: „Grazie! Mille grazie! Tante grazie, signore barone!“8. И се оттегли, като непрекъснато се кланяше и излезе заднишком.
Лефует затвори вратата след него.
— Когато едно време слугата влизаше в покоите на господаря си, най-напред си събуваше обущата, приближаваше се на колене и целуваше ботушите на господаря си. За съжаление тия благословени времена вече отминаха.
Тим не обърна внимание на думите на барона. Изведнъж му стана нетърпимо горещо като си спомни, че в моряшката торба трябва да е шапката му, а в хастара на шапката — договорът с Лефует. Той пристъпи уж незаинтересовано към нея, бръкна небрежно вътре и напипа най-отгоре шапката си. Като я взе в ръка, нещо изшумоля под хастара. Момчето облекчено въздъхна. И докато по възможно най-незабележимия начин измъкваше под хастара съдбоносното парче хартия и го скриваше във вътрешния джоб на дрехата си, то отново се заслуша в думите на барона.
— В един хотел като тоя — разправяше той — е достатъчно да подаваме ръка само на трима души: първо, на главния портиер, защото той трябва да ни скрива, когато стане нужда; второ, на директора, за да си осигурим неговото мълчание по някои въпроси; трето, на главния готвач, понеже той трябва да угажда на нашите търговски партньори.
— Ще го имам предвид — рече Тим, а в себе си помисли: „Когато си възвърна смеха, ще ми бъде драго да подавам ръка на прислужниците и камериерките“.
Телефонът иззвъня. Момчето вдигна слушалката и каза в нея:
— Тук Тим Талер.
— Колата ви чака пред хотела, синьоре — прозвуча в слушалката.
— Много благодаря! — отвърна Тим и затвори.
Баронът, който бе наблюдавал внимателно момчето, рече:
— Никога не се обаждайте с цялото си име, драги! Достатъчно е едно въпросително „Да?“. И това винаги с тон, който да показва, че не ви е приятно да ви смущават. И не казвайте „Много благодаря“, когато ви съобщават, че колата ви чака. Достатъчно е едно изръмжано „Добре!“. Богатството принуждава към известна неучтивост, господин Талер. По този начин човек държи хората на разстояние от себе си.
Тим отново каза: „Ще го имам предвид“. И отново се закани наум: „Почакай само да си върна смеха!“.
Двамата слязоха сега долу в хола, който в тия изискани хотели носи името „фоайе“. При появата им няколко господа се вдигнаха от креслата си и се поклониха. Единият от тях се приближи и рече:
— Извинете, господин барон…
Лефует отговори, без да погледне към господина:
— Бързаме сега. По-късно.
След това слязоха по мраморната стълба до автомобила с шестте врати. Шофьорът дръпна с пресилено усърдие две от вратите пред тях и Лефует и Тим потънаха в червената кожа на седалките.
Тим не забеляза, че пред и зад тях пътуваха охраняващи ги автомобили. Той не разбра и виковете на вестникопродавците, които предлагаха своята стока на улиците: „II barone Lefuet е morto! Adesso un ragazzo di quotordici anni е il piu ricco nomo del mondo!“.
Баронът развеселено му преведе тия викове: „Барон Лефует починал. Сега най-богатият човек на света е едно четиринадесетгодишно момче“.
Колата спря пред един светофар да чака зелената светлина. Лефует тъкмо му обясняваше как да се държи на предстоящия прием. Но вниманието на Тим бе изцяло погълнато от едно малко тъмнокожо момиченце, с черни кръгли очички, което стоеше до един продавач на плодове и с широко разтворена устица се мъчеше да захапе огромна ябълка. Щом усети погледа на Тим, момиченцето отмести ябълката от устата си и се засмя насреща му.