Тим му помаха с ръка, още веднъж забравил, че всеки опит да се засмее водеше до тъжни за него последици.
Малкото момиченце съзря изведнъж как лицето зад стъклото на автомобила се разкриви в ужасни гримаси. То се уплаши, разплака се и се скри зад продавача на плодове.
Тим бързо закри с ръце лицето си и се дръпна съвсем назад на седалката. Баронът обаче, който бе наблюдавал сцената в огледалцето за обратно виждане, смъкна стъклото и подвикна през смях нещо на малката на италиански.
С още мокри от сълзите очички момиченцето надникна иззад продавача на плодове, пристъпи колебливо до автомобила и накрая подаде на барона голямата ябълка. А щом баронът му подаде срещу нея една лъскава монета, то изчурулика: „grazie, signore“, и отново се засмя.
В този миг автомобилът потегли и баронът поднесе ябълката на Тим. Момчето неволно протегна ръка към нея, но веднага я дръпна и едрият плод, който лъщеше като лакиран, се търкулна през коленете му на пода, а оттам напред чак до шофьора.
— Трябва да се научите, господин Талер — каза Лефует, — да замествате за в бъдеще своя смях с бакшиши. В повечето случаи бакшишът има по-голям ефект, отколкото любезността.
„Защо тогава купи смеха ми?“ — помисли си Тим, а високо каза:
— Ще го имам предвид.
Осемнадесета кола
В белия дворец
Palazzo Candido, както показваше италианското му име, беше един бял дворец — отвън облицован с бял мрамор, отвътре с бяла гипсова мазилка.
Щом баронът и Тим се изкачиха по стълбата, също от бял мрамор, до първия етаж, веднага бяха заобиколени от онези „ичи“ и „очи“ директори, които Тим смътно помнеше от пристанището. Те обаче мълчаха почтително, защото баронът разговаряше с Тим.
— Този дворец — обясняваше му полугласно Лефует — е музей и ние плащаме много пари, за да го използваме. В помещенията му са изложени картини на стари италиански и холандски майстори. Ще трябва да ги разгледаме. Общественото положение ни налага това. Но понеже вие, господин Талер, навярно нищо не разбирате от изкуство и живопис, препоръчително е да разглеждате картините мълчаливо и със сериозен израз на лицето. Картините, пред които аз лекичко ще се изкашлям, разглеждайте малко по-дълго от другите. Имитирайте мълчалив интерес.
Тим кимна сериозно и мълчаливо.
Но като тръгнаха из картинната галерия — непрекъснато заобиколени от рояка директори — Тим съвсем не спазваше указанията на Лефует. Картините, пред които баронът се изкашляше, той отминаваше най-често твърде бързо. При други обаче, където Лефует не кашляше, Тим се задържаше много по-дълго.
Музеят притежаваше главно портрети — рисувани лица. Онези на холандските художници имаха прозрачна кожа (понякога се виждаха дори да прозират сини вени) и съсредоточено изражение на лицата, а устните им бяха тънки и стиснати. Портретите на италианските майстори пък показваха леко кафеникава, плътна кожа, една хубава гладка повърхност и особени гънчици на устата, които по вълшебен начин правеха цялото лице усмихнато. Навярно холандските лица бяха по-прочути, защото баронът най-често кашляше пред тях, но на Тим се харесваха другите — по-малко затворените, откритите лица с трепкащите краища на устните. Понякога баронът трябваше направо да го посбута, за да отмине някоя от тези картини. „Ичи“ и „очи“ директорите намериха, че вкусът на момчето не е лош. Щом Лефует забеляза това, той прекъсна разглеждането на картините с думите:
— Да се обърнем към главната част на нашия прием, господа!
Отправиха се в една зала, където масите бяха подредени за тържествения банкет като огромна подкова. Столът на централното място бе украсен с лаврови клонки. На него трябваше да седне Тим. Но преди да заемат местата си, се появи фотограф — някакво слабичко, пъргаво като живак момче с прекалено дълга черна коса, която му падаше постоянно в очите и която то отмяташе назад с едно властно движение на главата си. Фотографът помоли присъстващите да се наредят в полукръг около Тим. (Към директорите бяха се присъединили още един куп други хора, с които обаче Тим не бе задължен да се ръкува.)
Фотографското човече бе завинтило апарата си на висок статив, поглеждаше през визьора, дирижираше компанията с диви ръкомахания и непрекъснато крещеше: