Пред портала на двореца стоеше портиер със златни ширити. Но той изглежда не познаваше момчето. Погледна го навъсено и безучастно. Тим намери кураж да го запита къде се намира паметникът на Христофор Колумб. Портиерът обаче не го разбра и само безпомощно му посочи близката трамвайна спирка.
Момчето се упъти към нея.
Деветнадесета кола
Джони
Докато чакаше, както му се стори — цяла вечност, трамвая, Тим поглеждаше през рамо към портала на двореца, но освен портиера там не се мяркаше друг човек. Изглежда още не бяха се обезпокоили от дългото му отсъствие.
Момчето нетърпеливо изучаваше разписанието, в средата на което бе вградено едно четвъртито огледало. И изведнъж, за трети път тоя ден, чрез едно отражение научи още нещо за същността на барона. През огледалцето той видя до страничната колонада на двореца да стои автомобилът, с който той и Лефует бяха дошли. Зад него имаше още две леки коли, а край първата разговаряха двама мъже, единият от които тъкмо показваше към Тим.
Момчето си спомни, че директорът Грандичи бе споменал в баркаса за детективи, които щели постоянно да го охраняват. Навярно това бяха неговите тайни пазачи. А баронът не биваше да узнае, че Тим се е срещал с Джони.
Трамваят пристигна най-после, като возеше след себе си два, така наречени летни вагони, отворени и от двете страни.
Тези отворени платформи му предлагаха добра сгода. Откакто бе загубил смеха си, Тим лека-полека се научи да обмисля хладно и спокойно всяко тежко положение. Затова сега му стана ясно веднага какво трябва да направи. Той се качи на платформата на средния вагон, промъкна се между хората и преди трамваят да бе потеглил, скочи отново навън, вече от другата страна. След което хукна през улицата и под носа на една бясна състезателна кола се измъкна на отсрещния тротоар.
Преди да свие в някаква тясна пресечка, той още веднъж бързо се обърна и видя как единият от детективите тъкмо се канеше да пресече улицата. Тим разбра, че не бързина, а хитрост е нужна тука, за да се откопчи от пазачите си. За щастие бе попаднал в един от ония квартали на Генуа с тесните, объркани улички, в които повечето къщи имаха по два изхода. Момчето спокойно влезе в една закусвалня, вмирисана на пържено и на зехтин, напусна я през насрещната врата, озова се в друга уличка, където пред къщите се предлагаше печена сепия, вмъкна се в един вход, над който имаше табела „Тратория“, прекоси тая тратория9 и достигна трета уличка, с много златарски магазинчета, по чиито витринки лежаха на купища разни накити. Тим повървя малко покрай витрините, отново пресече една тратория, миришеща на кисело вино, прекоси малко пазарно площадче между шумно пазарящи се домакини и се озова изведнъж пред отворената врата на някакъв спрял автобус. Той скочи вътре в последния миг, вратата като хармоника се разтегна зад гърба му и автобусът веднага потегли.
Кондукторът усмихнато го заплаши с пръст и протегна ръка, за да получи таксата. Тим, който до този миг не бе мислил дали има пари, несъзнателно бръкна в един от джобовете на своята червено-черна дреха и с облекчение напипа там монети и банкноти. Подаде едната от банкнотите на кондуктора и каза:
— Христофор Колумб.
— А? — запита кондукторът.
— Христофор Колумб! Паметник! — повтори момчето, като се мъчеше да го изговори особено ясно.
Сега кондукторът го разбра или се досети. Поправи го с поучителен тон:
— Il monumento di Cristoforo Colombo!
А Тим повтори послушно:
— Il monumento di Cristoforo Colombo.
— Bene! Bene! — засмя се кондукторът — Добре! Добре!
Върна на момчето 85 лири, откъсна му билет и с жестове му даде да разбере, че ще го предупреди навреме кога да слезе.
Тим кимна със сериозно лице и си помисли: „Извадих късмет!“. Не можеше да се радва, но почувства облекчение.
Десет минути по-късно — автобусът най-напред бе пътувал покрай пристанището и после се бе изкачил по една нанагорна уличка — кондукторът потупа Тим по рамото и му показа един голям паметник между палмите, който се издигаше пред някаква гигантска сграда с множество стъклени врати.
Момчето каза единствената думичка, която знаеше на италиански — благодаря! Напусна автобуса и се почувства загубен всред широкия площад. Грамадната постройка се оказа железопътна гара. Часовникът над главния й вход показваше осем без пет.