Всред хората по площада той не можа да открие нито един от двамата детективи. Но за съжаление не видя и щурмана Джони. Затова тръгна нарочно бавно към паметника, заобиколи го и тук най-после намери щурмана, който стърчеше с целия си грамаден ръст край една от палмите. Тим хукна към него и щеше да го прегърне, ако Джони не беше така необикновено висок.
— Успях да се измъкна, Джони — каза той, останал без дъх. — Баронът пусна детективи подире ми, но аз…
— Баронът? — прекъсна го остро щурманът. — Че нали той е починал?
— Ами! Превърнал се е уж в някакъв свой брат близнак.
Джони свирна през зъбите си. После хвана Тим за ръката и рече:
— Ще седнем в една малка кръчмичка. Там няма да ни намери така лесно. — И помъкна момчето през няколко тесни улички.
Това, което Джони бе нарекъл кръчмичка, заслужаваше всъщност едно по-добро название. Тя представляваше едно дълго помещение, което накрая се разширяваше в полутъмен квадратен салон. Подът беше от рендосани дъски, а по всичките стени чак до тавана върху тъмнокафявите полици бяха наредени бутилки от всички форми, големини и цветове. Изглеждаше почти тържествено, като храм от бутилки.
Щурманът поведе Тим към една свободна маса в това задно помещение, където не можеха да бъдат видени от вратата. Поръча на келнера две четвъртинки червено вино, после измъкна от вътрешните джобове на полушубката си две шишета ром, постави ги под стола на Тим и рече:
— Ето ти печалбата! Крия ги заради келнера. Да не помисли, че сме решили да пием тука наши си напитки.
Тим също извади нещо от вътрешния си джоб. Писмото до господин Рикерт.
— Ще го вземеш ли със себе си за Хамбург, Джони? Страх ме е да го пратя по пощата.
— Дадено, момчето ми! — Писмото прехвръкна в щурманската полушубка, а Джони добави: — Ама ти изглеждаш сега като истински франт, Тим. Хубаво ли е да бъдеш богат?
— Малко е мъчително — отвърна Тим. — Но пък можеш да се държиш както си искаш. Не си длъжен никога да се смееш, когато не ти се ще, освен може би пред фотографа, а това си има своите предимства.
— Че какво имаш против това хората да се смеят? — запита смаяно Джони.
Тим усети, че се е раздрънкал — нали не биваше никому да издава, че е продал смеха си. Но преди още да съобрази как да поправи грешката си с някое безопасно обяснение, Джони продължи да говори. Изглежда темата за смеха беше една от любимите теми на щурмана, защото той говореше много по-гладко и дори по-взискателно.
— Признавам, че да се смееш от учтивост може направо да ти скъса нервите. Няма нищо по-неприятно от един моряшки пансион, където от сутрин до вечер ти се усмихват разни дърти лелички. Усмихват ти се, когато те предупреждават да не пиеш алкохол, усмихват ти се, когато ти сипват кисело зеле в чинията, усмихват ти се, когато те приканват да си легнеш. Усмихват ти се дори когато ти изрязват апендикса от корема. Усмивки, усмивки, усмивки — сутрин, обед, вечер, че и през нощта! Наистина, това е непоносимо! Но…
Келнерът пристигна с виното и се усмихна служебно на двамата. Тим гледаше с треперещи устни към масата и Джони учудено забеляза, че момчето едва се сдържа да не заплаче. Затова млъкна, когато келнерът си отиде и само вдигна чашата си:
— Наздраве, Тим! Желая ти щастие!
— Наздраве, Джони!
Тим само натопи езика си във виното, което киселееше. А като върна чашата си на масата, Джони измърмори:
— Ако можех само да открия какво е станало!
Тим бе разбрал измърмореното изречение. Изведнъж той се оживи и зашепна:
— Опитай се да намериш Крешимир! Той знае всичко и може да ти го каже. Аз не мога. Не ми е позволено.
Щурманът изгледа замислено момчето:
— Струва ми се, че знам с кого имаш работа. — Наведе се през масата и го запита настойчиво: — Прави ли ти разни фокуси мошеникът?
— Не — отвърна Тим. — Не ми е показвал нищо, но ми каза едно старо заклинание.
И момчето разказа на щурмана за разговора в хотела, за старото заклинание и за падналия полилей.
Историята с полилея страшно развесели щурмана. Той цвилеше от удоволствие, смееше се гръмогласно и удряше по масата така, че чашите се разтанцуваха. После каза задъхано:
— Ей, ама това е направо да се изкривиш! Много е ценно! Знаеш ли, че си улучил тая маймуна по най-чувствителното място, Тим? Сериозно ти казвам, малкият! — Облегна се поуспокоен на стола си и продължи: — Нищо по-добро не си могъл да направиш от това — да събориш полилея. Такива работи тоя господин не понася. Особено пък в такива моменти.