Автомобилът с шестте врати, който стоеше навън, заемаше почти цялата ширина на уличката. Зад него чакаха два други автомобила и Тим видя в тях да седят двама добре познати му господа. В изблик на дързост той им кимна учтиво, а двамата — леко стъписани — му кимнаха в отговор.
На задната седалка от червена кожа седеше директорът Грандичи. Щом баронът и Тим седнаха до него, той извика, като се кискаше:
— Ааа, малкото беглец! Вие много нас за носа повели, синьоре, но мой умно приятел Астарот…
— Свивай си устата, Бехемот! Тия номера не минават пред него — скара му се баронът необикновено грубо. Но веднага се обърна любезно към Тим и му обясни, че Грандичи и той били членове на така наречените Баалс-клубове и понякога на шега се обръщали един към друг с клубните си прякори.
На Тим му се стори, че баронът веднъж вече бе му говорил за Астарот и Бехемот, но не си спомняше къде и кога. Освен това той сега непрекъснато си повтаряше наум английската поговорка, която Джони му каза.
Когато автомобилът мина покрай паметника на Христофор Колумб, Лефует каза:
— Утре отлитаме за Атина, господин Талер. Самолетът е собственост на нашата компания. В осем часа ще бъде готов.
Тим не възрази. Мислено вече за десети път си повтаряше английската поговорка и накрая се реши да запита Грандичи:
— Какво значи всъщност: „Тичмилафтер сейфмай-соул“?
— А на какво йе туй език? — осведоми се Грандичи.
— Английски — рече със спокоен глас баронът. — Една стара поговорка и глупава, както повечето поговорки.
Той повтори изречението на точен английски език, след което го преведе полугласно на немски: „Научи ме да се смея, спаси душата ми“.
Тим каза толкова хладно, колкото можеше:
— Аха! — Повече нищо не продума, но тайно запамети поговорката, като й прикачи една успокояваща го думичка накрая: „Научи ме да се смея, спаси душата ми, щурмане!“.
Двадесета кола
Обяснения в Атина
В Атина, древната столица на Гърция, се намираше най-големият клон на компанията „Барон Лефует“. Може би затова баронът беше толкова оживен и любезен. Той пощади тук, доколкото това бе възможно, Тим от директорите и банкетите. Вместо това се разхождаше с момчето пеша из улиците. Разбира се, на известно разстояние зад тях вървеше бавно един автомобил, който по знак на Лефует по всяко време можеше да спре край тротоара и да ги вземе.
Баронът не заведе Тим на ония забележителни места, заради които повечето чужденци идват в Атина. Той не се изкачи с него до Акропола, между чиито колони се виждаше да свети веселата синева на Егейско море. Не го заведе при мраморните статуи, които от трапчинките на скулите до извивчиците на устните бяха пълни с божествен смях. Не му показа и колко светло сияе небето над древните храмове. Той го отведе на атинския пазар.
— От парите, които биват спечелени тук, най-малко половината минават през ръцете ми — каза му той. — Като мой наследник, господин Талер, трябва да знаете откъде произтича нашето богатство. Не е ли истинско удоволствие да се види тая пъстрота?
Лефует бе завел най-напред момчето в улицата на рибите. С изцъклени очи и понякога с ярки червени линии под хрилете, тук рибите лежаха с хиляди в големи отворени хладилници. Навсякъде бяха изложени пищните богатства на морето. Много сребро и стоманеносиньо блестеше тук, а сред него се виждаха линии и петна от крещящо червено до мътно черно. Баронът гледаше всичко това с очите на търговец.
— Рибата тон се доставя от турците — обясняваше той. — Купуваме я евтино. Треската идва от Исландия. Тя е най-добрата ни сделка. Барбуните, сепията и сарделата идват от Италия или от гръцките рибари. От тях обаче не се печели много. Но да минем по-нататък, господин Талер, елате, елате!
Лефует беше като опиянен от тоя пазар. Бяха стигнали сега пред някаква варосана стена, на която с изплезени встрани езици висяха заклани и одрани овце.
— Тия овце идат от Венецуела — каза баронът. — А свинете ей там купихме в Югославия. Добра сделка направихме.