Тим измърмори своето заучено вече:
— Ще го имам предвид, бароне. — И добави: — Но сега искам да отида да ям.
— Превъзходна идея! — засмя се Лефует. — Знам тук наблизо един чудесен ресторант-градина.
Без да удостои повече с поглед картините по стените или децата навън, Лефует се отправи към своя автомобил пред портите на музея. Тим вървеше мълчаливо край него.
В градинския ресторант, който за учудване на Тим съвсем не беше толкова луксозен колкото иначе Лефует обичаше, те бяха поздравени от собственика, от директора и главния келнер. Баронът говореше гръцки, но към Тим се обръщаше на немски. Придружиха го до една ъглова маса, която веднага бе застлана с ослепително бяла покривка. Поставиха върху нея ваза с цветя и донесоха една по-малка масичка за сервирането. Всички посетители на ресторанта гледаха с напрегнато внимание приготовленията. Някои си шепнеха един другиму и скришом показваха към Тим.
— И в тукашните ли вестници са поместили моя снимка? — запита Тим шепнешком.
— Разбира се — отвърна баронът безгрижно високо. — В Гърция, господин Талер, не се възхищават от нищо друго така, както от богатството. Защото тя е бедна страна. А за нашего брата Гърция е направо рай. Дори в този средно добър ресторант ще ни сервират такова ядене, каквото спокойно може да бъде предложено на някой крал. Тук на богатството оказват царски почести. Затова обичам толкова Гърция.
Лефует сигурно щеше да приказва още дълго в тоя дух въпреки видимото неудоволствие на момчето, ако не бе дошъл един келнер, който му пошушна нещо на ухото.
— Викат ме на телефона. Ето че са узнали вече любимия ми ресторант — каза той към Тим. — Извинете ме за малко. — И последва келнера в сградата.
Тим започна да наблюдава сега една маса встрани от тяхната. Беше единствената маса, от която не зяпаха непрекъснато към него. Там се намираха две семейства. Първото се състоеше от една много пълна мама с бенка на бузата и две дъщери, от които едната трябва да бе на около пет, а другата — на две години. Второто семейство, което лудуваше край масата под олеандровия храст, се състоеше от една едра сива котешка мама с три котенца, две черни и едно сиво.
Гръцката мама беше много нервна, и котешката мама също. Когато по-малката гръцка дъщеричка падна в една цветна леха, изцапа се и почна да яде листа, майката с бенката я напердаши жестоко. Тя отново и отново стоварваше плесниците си по бузките, устата и носа на детето. Малката сърцераздирателно зарева, но тлъстата ръка продължи да пляска мокрото от сълзи детско личице.
Котешката майка не се държеше по-различно. Всеки път, щом някое от малките се приближеше към нея или скочеше върху опашката й, тя сърдито изфучаваше. А едното от черните котета тя преследваше с особено ожесточение. Когато то измяука жалостиво, тя го удари силно с лапата си, макар и с прибрани нокти, тоест също като плесница. Малкото въпреки това се опита да се приближи към нея и лапата още по-силно го удари. Котешкото скимтене се смеси с детския плач.
Тим извърна най-после поглед. Мъчително му беше да ги гледа. Пък и баронът се върна. И още веднъж той изглежда бе наблюдавал същото, което и момчето, още веднъж, сякаш бе отгатнал мислите му, защото докато сядаше на мястото си каза:
— Както виждате, господин Талер, разликата между хората и животните не е голяма, тя е почти недоловима.
— За тая разлика досега научих вече три мнения — каза Тим, леко объркан. — В един хамбургски театър казаха, че смехът отличавал човека от животното и искаха да кажат с това, че само човекът е способен да се смее. На картините в музея обаче беше тъкмо обратното: там се смееха животните и нито веднъж някой от хората. А вие, бароне, ми разказвате сега, че изобщо нямало разлика между човека и животното.
— Нищо на света не е толкова просто, че да може да бъде обяснено с едно изречение — отговори Лефует. — А какво пък означава смехът на човека, това, драги ми господин Талер, изобщо никой не знае точно.
Тим внезапно си спомни една от поуките на Джони и я повтори повече за себе си, но достатъчно високо, така че баронът я разбра: „Смехът е вътрешна свобода“.
Странен ефект предизвика това изречение. Лефует тропна с крак и извика:
— Това щурманът ти го е казал!