Тоя Селек бей изскочи на коня си от една маслинена горичка, когато самолетът бе кацнал на едно високо равно плато и Тим пръв бе слязъл от него. Лефует го поздрави необикновено учтиво на арабски. А когато се покланяше, пошепна на момчето:
— Той е голям търговец и главатар на йезидите. Следвал е във вашия роден град. Ей сега ще заговори с нас на немски. Отнасяйте се към него почтително и му се поклонете дълбоко.
Селек бей се обърна към Тим, който не беше малко смутен. Брадатият старец носеше облекло, чиито отделни части момчето възприемаше постепенно. Най-напред някаква риза, после нещо като елек, палто, а над палтото връхна дреха, към това се прибавяше едно червено платно, навито около корема му, а накрая имаше и някаква рокля, каквато носят жените, и под нея се виждаха увити около глезените крачоли. Всичко това представляваше една великолепна смесица от цветове, сред която преобладаваше ръждивочервеното. Тъмното лице на Селек бей беше грубовато, но почти без бръчки. А под черните му вежди бяха разположени ясносини очи.
— Предполагам, млади господине, че вие сте прочутият наследник, за когото съобщиха вестниците — каза той на учудващо хубав немски език. — Приветствам ви и ви пожелавам божията благословия.
Старецът се поклони и Тим направи същото. А объркването му се засили, защото този главатар на легендарните почитатели на дявола му пожела сега божията благословия. Освен това в тоя човек, който в очите на момчето изглеждаше почти като фигура от паноптикум, навярно се криеше един много образован мъж. Привидното и действителното се отличаваха толкова едно от друго, колкото изкуственото цвете от живата роза. А това най-много объркваше Тим. Но момчето отдавна вече беше се научило да скрива чувствата си. И то отвърна учтиво:
— Много се радвам да се запозная с вас. Баронът ми разказва за вас много и ласкави неща. (Това не беше вярно, но Тим бе принуден напоследък често да чува подобни учтиви лъжи и вече им подражаваше.)
Един отворен кабриолет на четири колелета теглен от два коня ги откара до двореца. Селек бей яздеше отстрани, разговаряйки с барона на арабски.
Когато кабриолетът заобиколи маслинената горичка, на върха на едно меко възвишение пред тях се издигна замъкът.
Беше една чудовищна сграда, някаква тухлена приумица с калаени кулички и плюещи дъждовната вода драконови глави по краищата на улуците.
— Само не мислете, че аз съм строил тая грозотия! — обърна се баронът към Тим. — Купих го от една откачена английска лейди, защото харесвам това кътче на света. Само парка съм правил аз.
Тоя парк, който слизаше на тераси надолу по възвишението, беше създаден във френски стил. Подстриганите като конуси, кубове и топки дървета и храсти сякаш бяха садени с пергел и линия, така идеално прави бяха алеите, така стриктно очертани кръглите лехи. Пътищата бяха посипани с нещо като счукана керемида.
— Как ви се харесва паркът, господин Талер?
Тим, който намираше направо идиотско така да се подрязва природата, отвърна:
— Това е една добре решена задача по геометрия, бароне.
Лефует се засмя:
— Доста учтиво изразявате отрицателното си отношение, господин Талер. Трябва да ви кажа, че се развивате чудесно.
— Ако един толкова млад човек не казва искрено мнението си, той се развива лошо — намеси се Селек бей от своя кон. И го каза твърде високо, за да надвика тракането на колелетата.
Лефует му отговори нещо на арабски, и то, както се стори на Тим, доста остро.
Ездачът замълча. Само хвърли към момчето продължителен и замислен поглед. А малко след това той се сбогува и подкара в силен галоп коня си покрай хълма към една далечна планина.