Баронът се загледа подире му и рече:
— Умна глава, но ужасно морален! Прочел в чуждестранните вестници, че съм обявил гроба на овчаря Али за мой гроб и на бърза ръка съм се превърнал в близнака си. Той, разбира се, ще мълчи, но изисква като изкупление да построя за неговите вярващи един нов храм. Май че не ми остава друго.
— Ако можех, щях да се засмея на това — каза Тим сериозно.
Вместо него се засмя баронът. Той се смееше звънко и игриво и с едно мило изхълцване накрая. Но този път това не разстрои Тим. Момчето даже беше доволно, че занапред смехът му ще бъде винаги близко до него. Мислеше си, че ще съумее при сгодния случай бързо да посегне към него. И не забелязваше голямата си заблуда. Затова се подготвяше на първо време да придружава барона навсякъде.
Кабриолетът спря сега в подножието на стълбата, която отвеждаше от тераса на тераса чак горе до двореца. Отдолу тя изглеждаше огромна, сякаш нямаше край. Но най-странното при нея бяха кучетата — каменни кучета, които стояха отляво и дясно на всяко стъпало и втренчено зяпаха към долината. Трябва да имаше стотици кучета, от всички породи: пинчери, дакели, сетери, фокстериери, афганистански хрътки, шпаниели, боксери, мопсове и какви ли не. Те бяха направени от гледжосана, ярко оцветена керамика, така че по цялата стълба до двореца се точеше една пъстра кучешка върволица.
— Старата лейди беше любителка на кучета — обясни баронът и Тим рече:
— Вижда се.
Лефует тъкмо даваше наставления на кочияша да ги закара по серпантинения път вляво от стълбата чак горе до двореца, когато иззад един керамичен булдог някъде по средата на стълбата се появи някакъв мъж, който почна да им маха с ръка.
— Това е Зенхор ван дер Толен — рече Лефует. — Я да слезем и да се качим при него. Искам да го изненадам с моите планове за маргарина. Ще има да се чуди.
Слязоха и баронът почти се затича по стъпалата нагоре. Тим тръгна бавно подире му, като разглеждаше гледжосаните кучета. Не го интересуваха разговори за маргарин, защото не подозираше каква важна роля щеше да играе маргаринът в живота му.
Двадесет и втора кола
Зенхор ван дер Толен
Вътрешната обстановка в двореца издаваше, че баронът, който така обичаше да посещава художествени изложби, наистина притежаваше вкус. Всички мебели и предмети чак до дръжките на вратите, пепелниците и подложките в банята бяха прости, красиви и навярно много скъпи. Стаята на Тим представляваше уютно полукръгло помещение в една от кулите. От прозореца можеше да се види целият парк и долината с маслиновата горичка. Малкото летище също се виждаше. То беше построено точно по правилата с очертана чрез лампи летателна писта, с няколко хангара за самолетите и една дълга плоска постройка за радистите, метеоролозите и останалия персонал.
Когато момчето се изправи пред прозореца, то видя на летището два самолета, а един трети тъкмо кацаше на пистата. Пъстро облечен ездач стоеше неподвижно пред бялата фасада на летищната сграда. Трябва да беше Селек бей. Изведнъж момчето чу някой да вика полугласно името му: „Господин Талер!“.
Тим напусна прозореца и отиде да отвори вратата. Там стоеше Зенхор ван дер Толен, с когото предния ден бе разменил само няколко думи на стълбата, защото баронът, почти без да си поеме дъх, непрекъснато дърдореше за маргарина.
— Може ли да поговоря с вас, без баронът да научи за това, господин Талер?
— Щом не желаете, няма да казвам нищо на барона. Но къде е той сега?
— Тръгна за летището да посрещне мистър Пени.
Междувременно Зенхор ван дер Толен бе влязъл в стаята и се бе настанил в един люлеещ се стол, изплетен от тръстика. Тим затвори вратата и седна на ъгловото канапе, което му позволяваше да гледа едновременно и в стаята, и през прозореца.
Ван дер Толен, това Тим забеляза още при първата им среща, не беше разговорлив мъж. То се виждаше и от устата му: една права черта, чиито краища едва забележимо се извиваха нагоре като затворена уста на акула.
— Идвам при вас, понеже наследственият договор още не е изготвен — започна португалецът с холандското име. — Става дума за контролния пакет акции на барона. Разбирате ли от акции?
— Не — отвърна момчето, загледано през прозореца. То тъкмо следеше кабриолета на барона, който отиваше към летището.
Зенхор ван дер Толен се залюля сега бавно напред-назад в стола люлка. Воднистосините му очи гледаха неспокойно през стъклата на очилата. Имаше студен, но не остър поглед.