А че бедните точилари даваха по-голямата част от печалбата си на Рамадула и че той пък от своя страна доставяше по-голямата част от тия пари тук, в тоя замък, това песничката премълчаваше.
Тим си спомни за стария човек с дебелата глухоняма дъщеря, който бе точил ножовете на тяхната уличка, и се запита дали и този старец не е бил принуден да поделя мизерната си печалба с някоя такава компания. И потръпна при мисълта за това мръсно кралство, което щеше да наследи. А Селек бей сякаш отгатна мислите на момчето:
— Младият господар изглежда не одобрява методите на компанията. Той изглежда е на мнение, че разбойникът Радула не е сменил занаята си, а само продължава да ограбва малко по-цивилизовано отпреди. Впрочем, господа, и аз съм на това мнение.
— Знаем вашето мнение — рече късо и сухо мистър Пени.
Но баронът допълни оживено:
— Ако в една измъчена от разбойници страна цивилизоваш разбойниците, Селек бей, вече си постигнал голям напредък. По-късно, когато страната благодарение и на нашата помощ се превърне в държава на реда и закона, тогава естествено и нашите методи на търговия ще станат напълно законни.
— Същото — възрази спокойно Селек бей — ми обяснихте и когато разговаряхме за нечовешки малките заплати в плантациите на оная известна южноамериканска страна. Сега тази страна с помощта на нашите пари има за президент някакъв крадец и убиец и положението й стана още по-лошо.
— Но туй президент уважава религия — подхвърли мистър Пени.
— Тогава предпочитам един човечен президент, който да не е вярващ — измърмори Селек бей.
Зенхор ван дер Толен за пръв път взе думата:
— Господа, та ние сме само обикновени търговци, които нямат нищо общо с политиката. Да се надяваме, че светът ще стане по-добър, та да можем да търгуваме като добри приятели. И да се върнем към най-важното — към маслото!
— По-скоро към маргарина! — поправи го смеейки се баронът и започна един дълъг доклад, който много приличаше на приказките му в самолета. Той не говореше като някой любезен търговец, а като военачалник, решил да смаже своя враг — другите търговци на масло.
Тим го слушаше с половин ухо. Главата му бучеше от неприятни мисли. Той се питаше защо изобщо трябва да се търгува в Афганистан или Южна Америка, щом това се постига само по такъв грозен начин. И вече не си пожелаваше кралството на барона. Обхвана го страх от сделките и търговията. Дори сладкарското дюкянче на дебелата госпожа Бебер му се стори сега не съвсем чиста работа.
Но момчето, както се казва, трябваше още известно време да вие заедно с вълците. Защото за щастие си спомни своята важна, собствена сделка — сделката с неговия смях.
Баронът подкани Тим да повтори всичко, което бе разказал за употребата на маргарина на неговата бедняшка уличка. След разказа на момчето в съвещателната зала се възцари мълчание.
— Ния верно мого фнимание обръщали на маргарин — промърмори мистър Пени.
— А при това нашето предприятие се разрасна толкова именно чрез търговията с дреболиите, от които имат нужда бедните хора — допълни Зенхор ван дер Толен. — Непростимо сме занемарили пазара на маргарина! Би трябвало някак по съвсем нов начин да бъде организиран.
Тим, който беше се поуспокоил, каза сега:
— Винаги съм се ядосвал на това, че хората получават маслото красиво опаковано в сребърна хартия, докато нашия маргарин го гребяха от каци и ти го пльосваха върху груб табак. Защо да не продаваме на бедните хорица маргарина също в хубава опаковка? Нали имаме достатъчно пари?
Четиримата мъже бяха зяпнали изненадано към момчето и изведнъж като по команда избухнаха в задружен гръмък смях.
— Господин Талер, вие щрувате милиони! — извика мистър Пени.
— Решението на въпроса е стояло пред очите ни, а ние не го виждахме — смееше се баронът.
Дори Зенхор ван дер Толен бе скочил от мястото си и гледаше момчето като някакво неизвестно животно. Старият Селек бей беше най-способният. Затова Тим го запита какво толкова особено са видели в неговото предложение.
— Мой драги, млади господине — отговори тържествено старецът. — Вие току-що открихте сортовия маргарин.
Двадесет и четвърта кола
Един забравен рожден ден