Каква по-точно беше историята с тоя несъществуващ още сортов маргарин, Тим постепенно разбра в следващите два дни, тъй като в замъка почти не се говореше за друго. Дори и прислугата като че ли си шепнеше на арабски и кюрдски за маргарина.
А работата стоеше така: Маслото от дълго време се продаваше добре опаковано, на пакетчета, върху които имаше определена марка. В Германия например „Немско домашно масло“ и „Немско сортово масло“, в Холандия пък — „Нидерландско масло“.
Търговец, който искаше да прави сериозни сделки с такова масло, трябваше най-напред да бъде в добри отношения с млекопроизводителните корпорации. А компанията „Барон Лефует“ за съжаление се бе скарала с трите най-големи корпорации производителки. И сега хиляди малки млекоцентрали доставяха маслото си на една друга компания, която отгоре на всичко го продаваше по-евтино, отколкото баронът.
С маргарина беше другояче. Той се продаваше неопакован и неснабден с търговска марка, а се доставяше в бъчви и каци на търговците, които го вадеха от тях с една плоска дървена лъжица. А понеже маргаринът нямаше своя търговска марка и фабриките, които го произвеждаха, оставаха неизвестни за купувачите, често на пазара малките фабрички пускаха по-евтин, но долнокачествен маргарин. Така за големите търговци беше трудно „да вземат маргариновия пазар в ръцете си“, както се изразяваше Зенхор ван дер Толен.
Сега това трябваше да се промени. По волята на компанията „Барон Лефует“ на пазара щеше да бъде пуснат един определен сорт маргарин в хубава опаковка с определено име на нея. А въвеждането на тоя маргарин вече се разработваше, както се разработват плановете за сраженията по време на война. Най-напред щяха да бъдат тайно закупени всички крупни фабрики за маргарин. Всички сортове маргарин щяха да бъдат изследвани в лабораторията, за да се определи най-добрият сорт, който да бъде произвеждан по най-евтиния начин във всички тези фабрики. И не на последно място трябваше да се разгърне една голяма рекламна кампания, та домакините вместо скъпото краве масло да купуват вече само много по-евтиния, но „почти като маслото добър“ сортов маргарин. (Безименният лош маргарин по такъв начин от само себе си щеше да бъде изтласкан от пазара.) Естествено, тази подготовка трябваше да бъде извършена толкова бързо, колкото бе възможно, и в дълбока тайна, за да не би някоя друга фирма да изпревари компанията „Барон Лефует“. През следващите два дни се водиха непрекъснато телефонни разговори с почти всички по-големи градове в Европа; телеграми пристигаха и отлитаха, а сегиз-тогиз някой самолет стоварваше някакъв господин, който се затваряше за няколко часа с барона и останалите трима господа в съвещателната зала и още същия ден отлиташе отново.
Тим разполагаше сега с много свободно време. Той прекара половин ден в стаята си в размишления над съдбоносния договор, който като малко момченце бе подписал под сянката на дебелия кестен. Но всичките тия разговори за големи сделки бяха го така объркали, че той не виждаше вече правия път, който можеше да го отведе при неговия загубен смях.
А трима души в Хамбург бяха открили пътя и една странна случайност го свърза с тия хора. Случаят си послужи с телефона. Малкият апарат в стаята иззвъня пронизително и когато момчето вдигна слушалката, чу далечен глас да казва: „Тук Хамбург. С господин барона ли говоря?“.
Тим загуби за миг дъха си, после закрещя:
— Вие ли сте, господин Рикерт? Тука е Тим.
Далечният глас стана сега малко по-силен и по-ясен:
— Да, аз съм. Боже мой, момче, какъв късмет! Крешимир и Джони бяха при мен. Крешимир знае…
За беда Тим не остави господин Рикерт да се доизкаже. В своето вълнение той се развика насред думите му:
— Поздравете Джони, господин Рикерт! И Крешимир също! И вашата майка, моля! И моля ви помислете…
През рамото му се протегна една ръка и натисна вилката на телефона. Разговорът бе прекъснат. Уплашено и побледняло момчето се извърна рязко. Зад него стоеше баронът. В своето радостно опиянение Тим не бе чул стъпките му.
— Време е да забравите своите стари познати, господин Талер — каза спокойно Лефует. — Скоро вие ще наследите цяло кралство, едно кралство на сметачната машина. Тогава ще управляват числата, а не чувствата.
Тим искаше да отвърне както обикновено: „Ще го имам предвид, бароне“, но този път не успя да се овладее. Отпусна глава и ръце върху телефонната масичка и заплака. Много далече някъде чу някой да казва: „Оставете ме насаме с момчето, бароне“. После — стъпки и захлопване на врата. И стана тихо. Чуваше се само хълцането на Тим.