Беше дошъл старият Селек бей. Той седна на ъгловото канапе до прозореца и остави момчето да се наплаче. След известно време рече:
— Струва ми се, млади господине, че вие сте прекалено слаб за това тежко наследство.
Тим преглътна няколко пъти, избърса сълзите си с луксозната кърпичка, която красеше горното джобче на дрехата му, и отвърна:
— Аз съвсем не искам наследството, Селек бей.
— А какво искаш тогава, момчето ми?
Стана му много приятно, че някой пак му говореше на „ти“. И нещо в него го караше да разкаже на Селек бей за продадения смях, но тогава неговият смях щеше да бъде завинаги загубен. И Тим замълча.
— Е, добре — измърмори старикът. — Баронът има много тайни. Една от тях си и ти. Сигурно е някоя грозна тайна.
Тим кимна, но пак не каза нищо. Тогава Селек бей изостави тая тема и му заразказва по какъв начин станал един от най-важните мъже в тая могъща компания:
— Имаха нужда от авторитетен човек за търговията с Азия. Но ако бяха взели някой мохамеданин, будистките страни щяха да се разсърдят. Затова избраха главата на една мъничка религиозна секта, която минава за своенравна, но великодушна. А това съм аз. Заради мен баронът купи и този замък тука. Освен това той се интересува от нашата религия.
— Но нали много от това, което върши компанията, не ви харесва — запита Тим. — Защо тогава сте влезли в нея?
— Направих го само при условие, че ми дадат контролни акции. И те ми дадоха, мойто момче. Така и аз участвам при вземането на решенията, като мога да предотвратявам някои неща, макар и да не са много. Освен това… — Селек бей се закиска и продължи шепнешком: — Освен това с всичките тия милиони, които печеля, аз работя тайно против компанията. В Южна Америка например плащам на една армия, която ще свали оня крадец и убиец, комуто нашата компания помогна да седне на президентското кресло. А в Афганистан…
На вратата се почука и Селек бей веднага млъкна.
— Да отворя ли? — запита го тихо Тим.
Старецът кимна, момчето отиде до вратата и в стаята нахлу развълнуван тоя иначе винаги спокоен и малко дървен мистър Пени:
— Уот означава тис демнъд… еее… туй проклет… еее…
— Говорете на английски — рече Селек бей. — Аз ще превеждам на момчето.
И мистър Пени изригна на английски своето буйно възмущение от нещо. После изведнъж млъкна, посочи Тим и каза на Селек бей:
— Please, translate it to him!12
Старикът помоли спокойно англичанина да седне и когато мистър Пени се отпусна изтощен в стола люлка, той се обърна към Тим:
— Баронът току-що уволнил директора на нашето хамбургско параходно дружество Рикерт. Понеже мистър Пени притежава по-голямата част от акциите на това дружество, той отказва да даде съгласието си за това уволнение. Той твърди, че Рикерт бил много популярен и обичан в Хамбург и ще стане голям скандал, който ще навреди на фирмата му. А уволнението било по ваша вина, казва мистър Пени.
— По моя вина? — възкликна пребледнелият Тим.
— Йес, да, ваша вина! — скочи мистър Пени от стола. — Баронът… еее… тя… то… го казва баронът.
Естествено, Тим знаеше, че уволнението на господин Рикерт бе свързано с телефонния разговор, но да приписват вината нему, беше дяволска подлост. Тим никога не би изместил господин Рикерт от неговия пост.
Селек бей изведнъж реши да напусне стаята, но пътем каза на мистър Пени:
— Поговорете спокойно малко на немски с младия господин. Тогава ще бъдете принуден да говорите бавно и спокойно. — И излезе.
Дебелият лондончанин се тръшна сега на мястото на Селек бей в ъгловото канапе и изпъшка:
— Аз не може това разбере!
Тим реши отначало да му каже направо, че баронът просто го е излъгал. Но си спомни за предложението на Зенхор ван дер Толен, над което дълго бе размишлявал, и сега му хрумна една идея.
— Мистър Пени — започна той, — вие сигурно знаете, че ще наследя един куп контролни акции, когато стана на двайсет и една година…
— Йес — изпръхтя англичанинът.
— А ако в един договор ви обещая, че ще получите тези акции веднага, щом навърша двайсет и една година, тогава бихте ли ми дали срещу тях още сега вашите акции от хамбургското параходно дружество?
Мистър Пени се бе укротил съвсем в своя ъгъл. Само леко присви очи. Тим го чу да диша тежко, а въпросът, който англичанинът зададе, прозвуча като пъшкане: