Выбрать главу

— Това не е едно трик, мистър Талер?

— Не, мистър Пени. Предлагам го съвсем честно.

— Тогава заключете вратата!

Тим го послуша. И после сключи с мистър Пени един договор със задължението да го пази също така в тайна, както договора с Лефует, дори повече, защото баронът не биваше в никакъв случай да го види. Единственото неприятно нещо бе, че за да преминат в негова собственост акциите на параходното дружество, трябваше да изтече някакъв досаден мораториален срок. Тим щеше да ги получи чак след една година. Но може би това щеше да бъде полезно за плановете, които Тим изгради в последвалата безсънна за него нощ.

Това бяха колосални за едно четиринадесетгодишно момче планове. Тим възнамеряваше — ни повече, ни по-малко — с помощта на Селек бей да доведе компанията на барона, тая най-богата и най-могъща фирма на света, до такова критично положение, че на Лефует да му останат само два изхода: или да върне смеха на момчето, или наведнъж да изгуби всичката си мощ и цялото си богатство.

Планът беше направо налудничав и дори Селек бей да се съгласеше да участва в него, едва ли можеше да бъде изпълнен. Тим, който само бе помирисал света на голямата търговия, подценяваше силно стабилността на една такава подсигурена от хиляди страни световна фирма. Той подценяваше също и господата, с които щеше да си има работа, подценяваше и сплотеността на тия хора в часовете на опасност. Всеки от тях без колебание би хвърлил в пълна нищета жена, деца и родители, само и само да предотврати гибелта на фирмата. Лефует би върнал дори смеха.

Но Тим беше прекалено млад и прекалено малко обигран в хитростите, за да изгради един такъв план. Своя смях той би могъл да спечели обратно по много по-прост начин, само с няколко думички. Но в близост с барона момчето се бе отучило да вижда простото.

Когато в четири часа сутринта все още не бе заспал, той прочете още веднъж договора, който бе сключил с мистър Пени. Погледът му се спря на датата: трийсети септември. Беше неговият рожден ден.

Навършваше петнадесет години. Денят, който момчетата на неговата възраст биха прекарали с какао и сладки и смехове, за него се бе превърнал в ден на тайни споразумения и мрачни планове. Сълзите на отчаянието превърнаха отново ковящия планове заговорник в едно нещастно момче, лишено от смях, и му подариха, когато най-после клепките му паднаха почти от само себе си, един почти лек сън.

Двадесет и пета кола

В червения павилион

Денят в замъка беше строго размерен. Сутрин точно в осем часа на вратата на Тим се почукваше, един приветлив млад прислужник, с когото Тим за съжаление не можеше да разговаря, влизаше в стаята без да дочака отговор, разтваряше завесите на прозорците и донасяше кана с гореща вода, за да напълни порцелановия умивалник.

След като Тим се измиеше и облечеше, той дръпваше широкия везан шнур на звънеца. Тогава прислужникът донасяше на поднос закуската. Поставяше една масичка пред прозореца, подреждаше върху нея приборите, наливаше какао в чашата, добавяше му захар и сметана, примъкваше един стол до масичката и чакаше с ръце на облегалката му, докато Тим благоволеше да седне, при което наместваше стола под него. След това той безшумно изчезваше.

Първия ден прислужникът се бе усмихнал широко на момчето. Но после той не се усмихна нито веднъж. А лицето му беше като че ли повече тъжно, отколкото сериозно, сякаш знаеше за грижите на Тим.

Тим от своя страна изтърпяваше мълчаливо всичките тия церемонии. Макар да усещаше съчувствието на прислужника и да изпитваше симпатия към него, той всеки път се радваше, когато церемонията със закуската завършеше най-после и той останеше сам пред прозореца.

След тая нощ, която беше почти пробудувал, на Тим никак не му се ставаше. Освен това още не беше съвсем светло, защото навън валеше проливен дъжд. Въпреки това той се изправи и церемонията с прислужника протече по същия начин, както всяка сутрин. Защото като придружител на барона Тим се бе научил на самообладание и дисциплина.

Той имаше чувството, че ще се превърне в едно от тия кучета на стълбата, ако не успееше скоро да стане отново едно смеещо се момче.

Телефонът иззвъня. Лефует се обади и го помоли да пият в пет часа заедно чай. В червения павилион.

Тим отвърна „Добре, бароне“ и продължи да закусва, при което премисляше каква ли ще да е причината за тая покана. Досега баронът просто бе идвал в кулата при момчето, когато искаше да говори с него. Значи съществуваше по-особена причина за тая среща в павилиона.