По време на обяд, който биваше оповестяван всекидневно точно в един часа с удар на гонг и за който Тим слизаше по една красиво извита, украсена с резби стълба долу на партера, по време на обяда баронът не продума нищо за поканата си за чай, макар момчето да седеше до него.
Селек бей, който обикновено идваше в замъка чак след обяд, този път се хранеше заедно с тях. Тим имаше чувството, че преди това се е състояло някакво важно заседание, защото досега в замъка не бе имало толкова мълчалив обяд.
Следобеда прекарваха обикновено в стаите си. Тим, в чиято стая имаше малка библиотека на немски език, най-често четеше. Особено му харесваха червено-кафявите с ленена подвързия томчета на долната лавица — произведенията на Чарлс Дикенс. Той поглъщаше романите за бедни нещастни деца както медените пасти на госпожа Бебер. Но се плашеше пред щастливия край на някоя такава история. Три романа просто остави недочетени, щом усети, че действието се развива към един щастлив изход.
Този дъждовен следобед беше като че създаден за четене на тъжни романи. Но Тим не започна да чете. Той седеше на ъгловото канапе до прозореца, гледаше към сивата долина, над която равномерно се изливаше дъждът, и се опитваше да възкреси в паметта си своите нощни планове. Но главата му си оставаше празна. Не можеше да мисли. Само гледаше дъжда и тъмните кучета на стълбата, и затворения кабриолет, който всеки следобед докарваше пресни продукти от Мосул.
Малко преди пет часа в стаята дойде младият прислужник с чадър в ръка и с жестове даде на Тим да разбере, че иска да придружи Тим до червения павилион. Но момчето взе чадъра от него и също така с жестове му обясни, че ще отиде самичък. След това облече своя лек дъждобран — бяха го купили на пазара в Атина — и напусна кулата.
На горния край на стълбата стоеше Селек бей. Той поздрави с енергично ръкостискане, при което му бутна в ръката една автоматична писалка. Макар да нямаше никой наблизо, Селек бей направи това твърде тайнствено. И му пошепна: „Подпиши с нея!“.
Преди Тим да успее да запита нещо, старикът вече бе изчезнал. Момчето пусна писалката в джоба си, слезе по стълбите и пресече фоайето към голямата портална врата на замъка, която един стар служител отвори пред него. Но преди да излезе навън в дъжда, някакъв глас го повика:
— Един момент, господин Талер!
Иззад близката колона се появи Зенхор ван дер Толен. Той махна на стария служител да се отдалечи и запита полугласно:
— Какво решихте, господин Талер? Вие ще ми обещаете контролните акции, аз ще ви подаря за тях едно голямо предприятие.
Тим едва не се изтърва да каже, че вече е сключил сделката с мистър Пени, но такъв тъжен дъждовен следобед имаше предимството, че правеше мислите лениви. Така Тим най-напред съобрази, преди да даде отговора си:
— Не мога да сключа тая сделка с вас, Зенхор ван дер Толен.
— Жалко! — рече португалецът с неподвижно лице. Повече нищо. Понечи да си тръгне, но се спря за миг: — Бъдете с нас поне в нашите планове за маргарина, господин Талер!
Тим не можа да си обясни тия две срещи. Най-напред тайнствената писалка от Селек бей, после неясната забележка на Зенхор ван дер Толен за участието на Тим в плановете с маргарина. „Остава още и мистър Пени да изскочи отнякъде“ — помисли си Тим.
И той се появи.
Когато момчето заслиза по стълбата на замъка под своя чадър, мистър Пени — също с чадър — стоеше край едно от мокрите каменни кучета.
— Моля, абсолютно мълчание за наши малко договор от йестърдей, е, аз исках каже: от вчера! — издума бързо той.
— Ще имам предвид — отвърна Тим, както правеше това вече много често.
Мистър Пени имаше изглежда още нещо на сърцето си, но очевидно не се реши да го каже. Кимна за довиждане и се заизкачва по стълбата.
Тим не знаеше какво да мисли. Предстоящият разговор с барона беше сигурно твърде важен за господата от фирмата, иначе те нямаше така един след друг да го причакват и заговарят. И той се отправи много умислен към павилиона. А тоя така наречен червен павилион се намираше на средната тераса в парка. Името му навярно идеше от огненочервения петел, който увенчаваше кръглия му покрив, защото самият павилион беше бял.
Подрязаните дървета и храсти приличаха на благородни господа, които са били изненадани от дъжда и премръзнали чакаха помощ. Тим забързано извървя алеята, която водеше до павилиона, защото баронът вече стоеше в полуотворената стъклена врата и гледаше насреща му.