— Така е добре, господин Талер. Останете на това място. А сега, повторете след мен: „Аз заемам своя смях само за половин час. Ако не го върна, отговарям с живота си“.
— Аз заемам своя смях… — Гласът на Тим отказа да се подчини.
Но баронът веднага му дойде на помощ:
— Изговорете го на части. Ще бъде по-просто. Значи: „Аз заемам своя смях…“.
— Аз заемам своя смях…
— Само за половин час.
— Само за половин час.
— Ако не го върна…
— Ако не го върна…
— Отговарям с живота си!
Едва бе изрекъл последната дума и Лефует с бързината на мишка совна главата си под черното платно на апарата: беше като в някоя палячовска комедия. Тим усети непреодолимо желание да се засмее и… се разсмя. Нещо се затъркаля от корема му нагоре, загъделичка го в гърлото и се разрази в такъв страхотен смях, че коремът го заболя, а очите му се напълниха със сълзи. Павилионът кънтеше от смеха и столът до момчето се тресеше, сякаш се смееше заедно с него. Светът като че ли се връщаше към своето равновесие. Тим Талер се смееше.
Баронът си остана скрит под черното платно в очакване да свърши смехът. Ръката му, която зареждаше светкавицата, трепереше.
Тим, който много бавно се успокояваше, направи най-после една весела гримаса и запита:
— Това ли е маргариновата усмивка, която ви е нужна, бароне?
Беше му леко и весело на душата. Баронът все още му приличаше на палячо. Той не вярваше в половината час; беше убеден, че вече за цял живот ще си има своя смях. А към Лефует под черното платно, към тоя барон, лишен от смях, заизпитва нещо като съжаление. Дори стиснатия глас, с който Лефует му даде някои нареждания, сега предизвика по-скоро съчувствие у него, отколкото насмешка. Той послушно изтегли десния си крак напред, наведе глава малко наляво, усмихна се, изговори по молба на Лефует думичките „медена паста“ (В съзнанието му в тоя миг сякаш забиха камбани), върна крака си и облекчено се засмя, щом блесна светкавицата.
— Да се надяваме, че е станала добра снимка, бароне!
Тим с удоволствие се протегна след уморителното позиране, като весело се хилеше право в обектива на апарата. Лефует си остана под черното платно. Със закрита глава той му обясни, че не можело да се разчита само на една снимка. Трябвало да направи най-малко още три.
— И всичко това за някакъв маргарин! — засмя се Тим. Но не се възпротиви, а се остави както и преди, послушно да бъде нагласян и сниман с широко засмяна уста.
След четвъртата и последна снимка Тим така се бе вдървил от позирането, че му се стори да е минало най-малко един час. А че в действителност все още не достигаха две минути от обещания половин час, това момчето не предполагаше. Не разбираше също така защо Лефует продължаваше да крие главата си под платното. Затова отиде при апарата, отметна внезапно платното и запита през смях:
— Да не би вече тайно да произвеждате маргарин, бароне?
Но смехът му секна, щом откритото лице го погледна изотдолу — едно зло лице, с тънки устни, с черни стъкла пред очите. Лицето на карирания господин!
Тим разбра, че собственият му смях го е заблудил: този мъж не му връщаше засмяната свобода. Този човек беше ужасен.
Но още веднъж смехът се появи в корема му, избликна нагоре и го накара да викне подигравателно:
— Стига сте играли ролята на дявол, бароне! Играта свърши! Вие повече няма да ме видите.
С един скок той се намери при стъклената врата. Дръпна я и хукна само по пуловер под проливния дъжд през градинската тераса.
Макар баронът да не го преследваше, Тим се втурна като обезумял в един тесен тунел, ограден от високата, непрозирна ограда на тисовите13 храсти. Тя го отведе в цял лабиринт от други подобни алеи. Тим тичаше веднъж наляво, после надясно, оказа се отново пред такава дебела зелена стена, хвърли се пак назад, попадна в друго задънено място, върна се, като бършеше дъжда от очите си, и безнадеждно се обърка в тия странни алеи, от които имаше изглежда само един-единствен изход — входът.
Изведнъж Тим се усети натежал, сякаш черна вода напълни крайниците му, цялото му тяло. И с цялото си тяло усети как го напускаше неговият смях. Спря се мокър между мокрите зелени затворнически стени. Дъждът плющеше в локвите пред краката му. Навсякъде около него се чуваше само едно ромолене, пляскане, падане, един силен, безкраен плач. А насред него стоеше безкрайно мъничкият Тим със своето безкрайно сериозно, тънко личице. Но изведнъж смехът му отново се появи — смехът с познатото весело изхълцване накрая. Момчето не разбра: то ли бе се засмяло или пък бяха му се изсмели непроходимите тисови стени.