А работата беше проста: Лефует стоеше зад момчето.
— Вие сте попаднали в един така наречен лабиринт, господин Талер. Елате, аз ще ви изведа!
Покорно предостави Тим едната си ръка на барона, покорно позволи да го избършат и преоблекат в павилиона, покорно се остави да бъде отведен под чадъра на един слуга до замъка.
Едва в кулата той постепенно се съвзе. Но този път никакви сълзи не му донесоха облекчение. Този път го сграбчи в лапите си една студена ярост и той смачка така гневно някаква източена нагоре червена чаша, която стоеше върху една от лавиците, че разкървави ръката си. Пусна парчетата да паднат на пода, дръпна везания шнур на звънеца и когато прислужникът се появи, мълчаливо му посочи с кървящата ръка червените стъклени парчета. Прислужникът помете парчетата, изми и превърза ръката му и тогава за пръв път каза четири думички:
— Аз не шпионин, моля!
— Може да сте, може и да не сте — отвърна Тим. — Всеки случай аз ви благодаря, че сте така любезен към мен.
Появи се Селек бей и отпрати слугата. След това се вгледа в ръката на Тим:
— Не подписа ли? Какво се е случило?
— Дребна работа, Селек бей. Подписах.
— Къде е писалката?
— В тоя джоб. Ако обичате, извадете я вие.
Старикът бръкна в джоба му, а Тим запита:
— Какво означава тая писалка?
— Напълнена е с едно мастило, което постепенно избледнява и след време изчезва напълно. Когато нашата фирма след една година обяви маргарина „Тим Талер“, вашият подпис под договора ще липсва. Тогава бихте могли да попречите маргаринът да се появи на пазара. Но го направете едва тогава, когато целият свят вече ще е узнал за сортовия маргарин!
— Ще изгърми ли тогава компанията?
Старецът се засмя:
— Не, мойто момче, тя все пак е прекалено стабилна. Но ще понесе огромни загуби. Докато бъде подготвена новата марка, конкурентите няма да спят. С време нашата компания пак ще печели много от сортовия маргарин, но никога няма да стане господар на пазара.
Селек бей седна на ъгловото канапе до прозореца и се загледа навън в дъжда:
— Не знам дали ти и аз някога ще успеем да надхитрим барона. Той е по-умен от двама ни заедно. Въпреки това ще се опитам да ти помогна. Изглежда в ръцете на барона си загубил смеха си, а пък на мен ми се ще ти пак да се научиш да се смееш!
Когато Тим уплашено понечи да каже нещо, Селек бей го прекъсна:
— По-добре нищо не казвай, момче! Но и не възлагай прекалено големи надежди на моя опит. Смехът, Тим, не е търговска стока като маргарина. Който търгува с него, измамва себе си. За смеха не може да се пазариш. Смехът трябва да бъде заслужен.
Телефонът иззвъня. Понеже дясната ръка на момчето беше превързана, Селек бей отиде при апарата, вдигна слушалката, обади се, послуша, закри с длан микрофона и рече:
— Някакъв човек от Хамбург иска бързо да говори с теб.
Тим светкавично съобрази. Беше обещал в продължение на една година да не се свързва с хамбургските си приятели. В противен случай сигурно щеше да се случи нещо лошо на господин Рикерт. Така той се видя принуден за негово добро да се отрече от собствения си приятел. Постави пръст на устните си и Селек бей каза в слушалката:
— Господин Талер вече е заминал — след което затвори телефона някак нерешително.
Скоро след това старият човек го остави. Той отново се изправи до прозореца и се загледа в продължаващия равномерно да вали дъжд.
След една година щеше да притежава Хамбургското параходно дружество и да го подари на господин Рикерт; след една година неговият изчезнал подпис щеше да хвърли в страшна бъркотия едно маргариново царство; след една година той щеше да види Крешимир и Джони, господин Рикерт и неговата майка, след една година…
Тим не се реши да си представи възможното щастие. Но горещо се надяваше на него. Надяваше се още, спокойно и с достойнство, да издържи това едногодишно околосветско пътешествие в кампанията на Лефует.
А надеждата вдига знамето на свободата.
Четвърта книга
Отново намереният смях
Където човекът се смее, там дяволът губи силата си.
Двадесет и седма кола
Една година в полет
Околосветското пътешествие се превърна за Тим в една година полет. То започна в малкия двумоторен частен самолет, който отнесе момчето и барона в Истанбул. Момчето отново видя мъже и жени да карат своите магарета през планините. Но сега те вече не му бяха чужди както първия път. Тяхното облекло приличаше на дрехите на Селек бей и на някои от прислужниците в замъка. Той усещаше, макар да не познаваше тия хора там долу, че ги обича. Чувстваше към тях благоразположение и съчувствие. Също както и към точиларите в Афганистан.