В Истанбул двамата останаха една седмица. Тим придружаваше барона из джамии и картинни галерии, а пътешествието започна едва ли не да му се харесва. От събитията в замъка за известно време той позагуби куража си да продължи битката за своя смях. Едновременно с това обаче хранеше надеждата, че след една година всичко ще се промени. В мислите си за Селек бей и за своите приятели в Хамбург той намираше такова упование, че съвсем сериозно вярваше във възможността след една година смехът му някак от само себе си да се върне при него, да падне в скута му, както пада узрялата ябълка от дървото. А тази надежда криеше опасността той да престане да полага усилия, за да промени своята участ, да се примири с окаяното си положение.
Но заедно с това външното равнодушие на Тим му създаваше известно предимство: баронът започваше да се смята в безопасност. Лефует вярваше, че момчето се е примирило със съдбата си и отслабваше бдителността си. Из ден в ден, от месец на месец той се убеждаваше, че на Тим Талер все повече се харесва ролята на богатия наследник и че момчето вече не би сменило за нищо на света, дори и за своя смях, живота си на натъпкан с милиарди скитник по света.
И наистина, по време на пътуването вече все по-рядко нещо напомняше на Тим за неговия загубен смях. В луксозните хотели се отнасят към много богатите хора с извънредно голямо внимание. Щом директорът на такъв хотел надуши, че богаташът гост не желае да се смее, целият персонал, от главния портиер до камериерката — научава, че в близост с този гост не бива да се чува смях. И впоследствие — наистина никой не се смее наоколо му.
Но светът се състои, дори и за много богатите хора, не само от луксозните хотели. Дори и милиардерите имат понякога нужда от чист въздух. И по време на разходките, които Тим предприемаше сам или в съпровода на барона, той забелязваше колко пълен със смях е светът.
След Истанбул Тим видя за втори път Атина. След Атина следваше Рим, след Рим — Рио де Жанейро, след Рио следваха Хонолулу, Сан Франциско, Лос Анджелис, Чикаго, Ню Йорк. Ходиха в Париж, Амстердам, Копенхаген и Стокхолм, в Капри, Неапол, Тенерифе, Кайро и Кейптаун. Летяха за Токио, Хонконг, Сингапур и Бомбай. Тим разгледа Кремъл в Москва и мостовете на Ленинград14, Варшава и Прага, Белград и Будапеща. И навсякъде, където кацваше техният самолет, Тим срещаше смеха на света: той чу смеха на ваксаджийчетата в Белград и на малките вестникопродавачи в Рио; търговците на цветя в Хонолулу се смееха, както продавачките на лалета в Амстердам; усмихваше се калайджията в Истанбул също като продавача на вода в Багдад; по мостовете на Прага се кискаха и се шегуваха също както и по мостовете на Ленинград, а в театъра в Токио ръкопляскаха и се смееха точно така, както и в театрите на Бродуей в Ню Йорк. Човекът има нужда от смеха, както цветето от слънчевата светлина. Да си представим, че би било възможно смехът да отмре: човечеството би се превърнало в зоологическа градина или в едно общество от ангели — скучно, сериозно и пълно с възвишено безразличие.
Тим съхрани в себе си, колкото и сериозен да изглеждаше, желанието и копнежа си да може да се смее. Макар външно и да изглеждаше доволен, той с радост би станал дори просяк в Ню Йорк само да можеше да влее своя смях в смеха на света.
Но друг разполагаше с неговия звънлив момчешки смях. И Тим — колкото и лошо да бе — през тази година почти свикна с това. Примири се и почна да се занимава с други неща — започна да учи. Изучаваше всичко, което един така наречен човек от висшето общество трябваше да умее или да знае. Той можеше вече по най-изискания начин да яде омари, фазани и черен хайвер; можеше да изсмуква стриди и да отваря бутилки шампанско; бе заучил задължителните фрази от „Много се радвам…“ до „Беше чест за мен и удоволствие“ на тринадесет езика; знаеше още какъв е размерът на бакшиша във всички прочути хотели по света; можеше импровизирано да произнася малки речи и да се държи с графове, херцози и принцове по правилата на официалния етикет; знаеше какви чорапи на какви вратовръзки отиват и че след шест часа следобед вече не се носят кафяви обувки; научи се при вдигането на чашата за кафе или чай никога да не разперва малкото си пръстче; назубка пътем и без речник малко френски, английски и италиански; овладя умението да изглеждаш заинтересуван, когато вътрешно скучаеш; научи се да играе тенис, да управлява платноходка, да кара автомобил и дори да го поправя; научи се още така добре да се преструва, че баронът беше очарован.