Макар Лефует да водеше тайни разговори за маргарина във всеки град, Тим бе пощаден от тия съвещания. Беше свободен да прави каквото му душа иска. Само понякога бе принуден да обядва или да вечеря с хора, които или бяха много прочути (тогава журналистите се съсипваха да ги снимат), или пък бяха полезни за обществото. По този начин той се запозна с един английски херцог, който се застъпваше за точиларите в Афганистан, и с някакъв аржентински фабрикант на месни консерви, който пък защитаваше правата на английската аристокрация.
По въпроса за разделението на господари и слуги, който занимаваше Тим твърде силно при неговото ново положение, в света изглежда цареше доста голямо разногласие. Най-хубавия отговор той чу от една преводачка в Москва.
Екатерина Поповна — така се казваше девойката — вечеряше заедно с барона и Тим в хотел „Москва“. По време на яденето Лефует рече насмешливо:
— Вие, комунистите, Екатерина Поповна, вярвате в равенството на всички хора. Това е голямо недомислие. Ще се препънете в тая глупост и ще си счупите врата.
Екатерина Поповна се усмихна, посочи пърженото пиле пред себе си и отвърна:
— Ако тоя петел беше жив, нямаше никога да изисквам от него да снася яйца. Ще го оставя да командва в кокошия двор, защото той е годен само за това.
Беше колкото находчиво, толкова и умно. Лефует се засмя високо и извика:
— Значи вие вярвате, че господарите се раждат, Екатерина Поповна.
— Мъничко да, бароне. Съществува, струва ми се, един своеобразен талант за управление, за командване на хората, за ръководене или както искате го наречете. Само че аз не вярвам, бароне, тоя талант да се среща само при кралете, херцозите или богатите наследници. Той вирее и в моето предградие, а в много дворци пък не расте. Тоя млад човек например… — Екатерина Поповна посочи Тим, — тоя млад човек ще трябва един ден да управлява вашето кралство от кораби, стафиди и масло. Но на мен ми се струва, че неговото сърце се е случило малко по-голямо, отколкото е нужно за тая работа.
— Както и да е! — измърмори Лефует и прекъсна разговора.
Но той остана още дълго в паметта на Тим, който не се сърдеше на Екатерина Поповна, а й даваше право, защото беше умен и лишен от суетност. (И защото се намираше в оная възраст, когато постепенно почваме да опознаваме себе си.)
Според календара през време на всичките тия пътувания Тим остаря с една година — наближаваше своята шестнадесета годишнина — но по дух той бе станал пет или шест години по-възрастен. И външно бе изненадващо пораснал, а лицето му приличаше на лицето на двадесетгодишен момък.
Самолетът, с който той и баронът обиколиха почти три пъти света, представляваше един сполучлив символ на положението на Тим — той се намираше винаги горе, заставаше винаги на върхове, където въздухът е по-лек, а погледът достига по-далече в низините. Когато слушаше разговори върху религиозните въпроси, тогава край тях седеше някой кардинал, който бъбреше свободно и весело, без гнева и припряността на селския пастор, който е длъжен да набие десетте божи заповеди в коравите глави на своите селяни. Водеше ли се разговор за комунизма, там седеше една образована девойка като Екатерина Поповна, която умееше много по-леко и по-хубаво да говори, отколкото партийният секретар на някое село, чиито мисли са подчинени на царевицата и просото. Дори по една такава, наглед незначителна работа като маргарина Тим се наслуша на разговори, в които ставаше дума за южноамерикански държавни глави и за цели континенти от магазини, сред които сладкарското дюкянче на госпожа Бебер беше само едно едва видимо пясъчно зрънце.
Би било лъжа да се твърди, че Тим се чувстваше неудобно в тези надоблачни висини над света. Та тук животът беше лек. (Особено за някого, който боледуваше за смеха.) Освен това едно момче с пъргав ум можеше тук да преживее и да научи много неща.
И все пак сладкарското дюкянче на госпожа Бебер, което миришеше на прясно тесто и понички, този малък свят на съседите, изграден от стотинки, тази вълшебна кутийка за махленски клюки беше за него безкрайно по-привлекателна, отколкото хотел „Палмаро“ или някакъв месопотамски замък. Впрочем изглежда неслучайно баронът се пазеше от родния му град като от огъня. Няколко пъти Тим изяви желание да отидат и там, но Лефует, който никога не казваше направо „не“, се правеше, че не е чул желанието му или измисляше неотложни съвещания в други градове.