Когато годината на пътешествията се приближи към своя край, за Тим стана вече много трудно да бъде външно равнодушен, да продължава да играе пред барона ролята на доволния богат наследник. Колкото повече наближаваше рожденият му ден, толкова по-неспокоен ставаше той. Ако сега Лефует се засмееше в присъствието му, Тим почваше да трепери. Една нощ в някакъв хотел в Брюксел в съня му се повтори краткият телефонен разговор, който бе водил с г-н Рикерт в замъка на Лефует. Като се събуди, сънят още витаеше в главата му и Тим ясно си спомни, че г-н Рикерт беше казал: „Крешимир знае…“.
Какво знаеше Крешимир? Някакъв път, който водеше към неговия смях? Тим обаче продължаваше да спазва строго обещанието си по никакъв начин да не се свързва със своите хамбургски приятели. Но сега вече копнееше за края на годината, когато това споразумение щеше да загуби силата си. Няколко дена преди рождения му ден те отлетяха за Лондон, където Тим в присъствието на барона получи от ръката на мистър Пени един пакет акции. Това беше по-голямата част от акциите на Хамбургското параходно дружество.
Междувременно мистър Пени бе узнал, че Лефует беше прочел тайния му договор с Тим Талер върху попивателната хартия и след известно начално сконфузване това все пак се оказа добре дошло за него. Баронът все едно трябваше да научи за договора още преди прехвърлянето на акциите.
В самолета, който най-после отнасяше юношата към Хамбург, той каза на барона:
— Вие бяхте съвсем, както обикновено, любезен и мил към мистър Пени. Не му ли се сърдите, че зад гърба ви откупи от мен контролните акции, които аз наследявам?
Баронът гръмко се засмя.
— Драги ми господин Талер, на мястото на Пени и аз бих постъпил така. Защо тогава да му се сърдя? Битката за контролния пакет акции, който в момента притежавам, се води постоянно и тайно. Но заради това няма да си издерем очите я! Ние сме като някое лъвско семейство: когато хванем голяма плячка, избухва кратък спор за подялбата, при която най-голямото парче получава старият лъв, а това съм аз. Но щом плячката е разделена, ние отново се превръщаме в сговорно семейство, което никой не може да разедини.
— Селек бей не може ли? — запита тихо Тим.
— Селек бей — отвърна замислено Лефует — представлява може би едно изключение, господин Талер. Той се смята за невероятно хитър, а пък съвсем не е. Това понякога ни създава ядове, но в повечето случаи ни забавлява. Всъщност си го обичаме.
— Ами армията в Южна Америка — не успя да се сдържи да не подметне Тим.
— Така наречената армия, господин Талер, се състои отчасти от наши хора. А оръжията, които Селек бей купува с личните си пари за тези хора идват от един арсенал, който също ни принадлежи. Така парите на Селек бей се вливат обратно в нашата фирма. Кръговрат! Като при водата. Също и парите, които Селек бей хвърля за борбата си против нас в Афганистан, се връщат почти всичките в нашите каси.
— Защо тогава сте приели Селек бей във фирмата? Само защото се разбира еднакво добре и с будистите, и с мохамеданите ли?
— Не само заради това, господин Талер. Него в целия свят го уважават. Едните го ценят, защото се застъпва за бедните и поробените по света, другите — защото е глава на религиозна секта и е много набожен. Аз например го ценя заради неговите извънредно интелигентни възгледи за дявола.
— Какво стана всъщност със сортовия маргарин? — запита Тим без видима връзка.
Баронът обаче схвана връзката веднага и рече:
— Опитът на Селек бей да провали нашите планове с маргарина беше също така едно глупаво негово хрумване.
Сърцето на Тим затуптя по-силно. Знаеше ли баронът, че той бе подписал договора с невидимото мастило на Селек бей? Но Тим не се реши да запита. И все пак Лефует отговори на въпроса му:
— Разбира се, в писалката, с която вие, господин Талер, подписахте, имаше съвсем обикновено мастило. Един от слугите в дома на Селек бей е мой човек. Той навреме подмени мастилото. Но дори да беше изчезнало вашето име, подписът на настойника си остава. Защото аз подписах всеки договор два пъти, господин Талер: веднъж от името на фирмата, веднъж като ваш настойник.