Тим нищо не каза. Бе се загледал през малкото прозорче на самолета към земята. Кулите, които виждаше там, навярно бяха вече кулите на Хамбург.
Сега той копнееше за това да не бъде нищо повече освен едно неизвестно, съвсем обикновено момче из тия улици. Светът на голямата търговия не беше по силите му.
Тим знаеше, че ще трябва да слезе от надоблачните висини, за да стигне до своя смях. И мислеше за Джони, Крешимир и г-н Рикерт. Вдругиден, един ден след неговия рожден ден, той отново щеше да говори с тях.
В случай че се намираха в Хамбург. И в случай че са още живи.
Двадесет и осма кола
Завръщане без приветствия
Когато баронът и Тим слизаха от самолета някъде по света, Лефует винаги му сторваше път да излезе пръв, понеже обикновено ги очакваха фоторепортери и журналисти. Но тук, на хамбургското летище Фулсбютел, баронът пръв напусна самолета. А и никой не стоеше долу, никой не ги очакваше — никакъв репортер, нито какъвто и да е човек от вестниците. Не ги посрещна дори никакъв директор от местните клонове на компанията. Като поздрав от фирмата обаче засвети насреща им с ярките си бои една огромна реклама върху стената на митницата:
Първият сортов маргарин в света
Вкусен като маслото; евтин като маргарина
За пържене, печене, готвене и за мазане на хляб
Тим погледна най-напред рекламата, а после и барона, който му се усмихна.
— Учудвате се сигурно на марката, господин Талер? Няма как, през годината установихме, че маргаринът „Тим Талер“ би срещал някои спънки в чужбина. В много страни вашето име е трудно за писане и изговаряне. Освен това в Африка предпочитат да виждат на рекламите черно засмяно момче вместо бяло момче. Също и трогателната приказка за бедното момче се оказа не особено сполучлива, защото нашият маргарин трябва да бъде купуван не само от бедните хора.
Междувременно те бяха минали през митническото гише, където без всякакви въпроси драснаха на ръчния им багаж обикновения тебеширен кръст. Навън баронът махна на едно такси и това отново изненада момчето — никаква кола на компанията не ги очакваше. Но когато таксито им потегли, Тим съзря в огледалцето за обратно виждане един от детективите от Генуа, който — изглежда напразно — се оглеждаше за друго такси. В колата Лефует продължи обясненията си:
— Нарекохме нашия маргарин „Палмаро“, защото тая дума съществува в подобен вид почти във всички езици на света. Пък и палмата е позната всекиму. На север мечтаят за нея, а на юг тя расте пред вратите на хората.
— Тогава писалката на Селек бей във всички случаи би била безсмислена, нали, бароне?
Лефует кимна. После се наведе към шофьора с думите:
— Избягвайте, докато може, центъра на града — и отново се облегна на седалката: — Какво ще правите с вашите акции от параходното дружество, господин Талер?
— Ще подаря дружеството на господин Рикерт — отвърна Тим, като успя отново да намери едно спокойно и убедително обяснение: — Тогава няма да ме гризе съвестта, че той загуби заради мене мястото си.
Шофьорът изглежда бе минал така близо до бордюра, че го закачи, защото колата леко се поднесе.
— Отваряйте си очите, дявол ще ви вземе! — кресна му Лефует.
— Прощавайте! — измърмори шофьорът.
На Тим изведнъж му се стори, че е чувал тоя глас. Опита се да разпознае в огледалото лицето на шофьора, но то почти изцяло беше закрито от една буйна брада, от тъмни очила и смъкнатата съвсем ниско козирка на фуражката.
Край него внезапно прозвуча звънливият смях. Дори и милото изхълцване накрая не липсваше.
— Вие все още нямате истинска представа за нашата компания — смееше се баронът. — Съвсем не можете ей тъй, защото ви е скимнало, да подарявате някому параходното дружество.
— Защо?
— С вашия пакет акции вие станахте, както го наричат, мълчалив съдружник. Наистина по-голямата част от чистата печалба на дружеството ще бъде ваша, но то си остава под командата на управителния съвет на цялата фирма, тоест под командата на тия, които държат контролните акции — аз, мистър Пени, Зенхор ван дер Толен и Селек бей.
— Значи ако господин Рикерт отново стане директор, вие можете по всяко време пак да го уволните?
— По всяко време!
Шофьорът караше сега по-бавно, защото се закашля. Изглеждаше настинал.
Тим обърна замислено лице към прозореца. Колата пътуваше по една тиха уличка край милата и хубава река Алстер. Но момчето не я забеляза.