Господин Денкер вероятно не би се учудвал толкова, ако би познал шофьора на таксито, което чакаше пред кея. Но дори и да беше го видял, пак не би го познал, както не го позна и Тим.
А този шофьор оправяше сега брадата си с извънредно предпазливи пръсти. От време на време крадешком поглеждаше в огледалото за обратно виждане. По едно време там се появи друго такси, което спря на стотина метра по-назад, но пътникът му не слезе от него.
Когато баронът и Тим напуснаха кантората на господин Денкер след около час, те бяха пили по три ракии и носеха в джоба си така наречения предварителен договор. Но още на другия ден щеше да бъде изготвен и редовният договор.
Шофьорът на таксито се бе изтегнал, сякаш спеше. Лефует, който беше в добро настроение, си отвори сам вратата. А Тим се качи от другата страна. Шофьорът чак сега като че ли се събуди. И доста сполучливо се престори на изплашен. А когато баронът му нареди да кара към хотела „Четирите сезона“, той, извинявайки се, започна дори съвсем убедително да пелтечи.
— Впрочем — запита го Лефует из пътя — вие знаехте ли, че тъкмо са решили да продават фирмата?
— Не — отвърна шофьорът. — Но предполагах. Старият господин Денкер няма вече тия сили, а дъщерите му сигурно са поискали да им изплати дела. Морската търговия на тях не им е достатъчно фина работа. Заинтересувахте ли се от ХХП, ако смея да запитам?
Баронът, все още в сияещо настроение, отвърна:
— Вече я притежавам.
— Брех, дявол да го вземе, това се казва бързина! Та то е почти като в приказката за Лепнещия лебед, ако я знаете, дето щом протегнеш ръката си и вече си се залепил.
Шофьорът стрелна с поглед през огледалото лицето на Тим, което при тия думи отначало трепна, за да замръзне веднага в почти каменна неподвижност. Както вече толкова често, Тим скри зад тая каменна маска едно огромно вълнение.
Най-после шофьорът бе му се открил! Чрез нещо, което трябваше да бъде за барона съвсем незабележимо. Чрез намека за оная приказка, в която принцесата се научаваше да се смее. Този знак Тим тайно бе очаквал през цялото време, знака, че неговите приятели са на поста си.
Лепнещият лебед? Първият сигнал за отново започващия лов!
Тим знаеше вече кой е шофьорът пред него. Нещо запълзя откъм корема му нагоре, но не беше онова нещо, което иска да се смее, а едно чувство, което така затъква гърлото на човека, че то не може да произнесе нито звук. Буца в гърлото го наричат обикновено.
Таксито междувременно бе завило край Алстер и сега спря пред хотела. Шофьорът слезе да им отвори вратата и за пръв път се показа в целия си снажен ръст. За Тим нямаше вече никакво съмнение кой можеше да бъде той.
Щом баронът плати и се обърна към входа на хотела, Тим, който с мъка се сдържаше да не прегърне великана, изхриптя, прегракнал от вълнение:
— Джони!
Шофьорът свали маскиращите го очила, изгледа момчето и рече високо:
— Довиждане, млади господине! — при което му подаде ръка, после отново си тури очилата, качи се в колата и потегли.
Тим усещаше в ръката си някакво мъничко късче хартия, една микроскопична бележчица, парченце някакво, с което обаче се почувства по-богат, отколкото с всичките акции на компанията „Барон Лефует“, включително и нейните контролни акции.
Почти щастлив, той последва Лефует в хотела, в чието фоайе директорът идеше вече насреща им с широко разперени ръце.
— Господин барон, каква чест! — сякаш казваха ръцете му, но преди директорът да бе изрекъл своите поздравления, Лефует постави пръст на устните си:
— Моля, без всякакъв шум! Ние сме тука инкогнито, мистър Броун и син, търговец от Лондон.
Директорските ръце паднаха надолу като прекършени. Мъжът се поклони любезно и сдържано:
— As you like it, Mister Brown! Your bagage is already here.15
На Тим всичко това му се видя много смешно. Прииска му се чак да прегърне директора, защото с един замах малката бележчица бе променила за него света.
Но той не прегърна никого, не се и засмя. Та и как да го стори? Каза само сериозно и учтиво, с придобития в дългите тъжни години навик:
— Thank you very much!16
Двадесет и девета кола
Забравени лица
По време на околосветското пътешествие Тим успя да свикне с постоянното надзорничество от страна на детективите. Хората си изпълняваха задачата коректно и незабележимо. Няколко пъти той позна двамата господа от Генуа, но те вече не го безпокояха, защото по време на пътешествието той играеше ролята на послушния придружител на Лефует. Сега обаче с ценната бележчица в джобчето на жилетката Тим виждаше едва ли не зад всяка гънка на завесите по един детектив. И не се решаваше да извади бележката, за да я прочете. Маскарадът на Джони и неговата нарочна сдържаност издаваха, че приятелите на Тим също така са следени.