Най-после — баронът си беше полегнал за един час — той влезе в банята на своя апартамент, заключи я, седна на ръба на ваната от син фаянс и чак тогава извади бележката от джоба си.
Хартийката не беше по-голяма от четири пощенски марки. Едната й страна беше изписана с толкова ситни букви, че той не успя да ги прочете. Трябваше му лупа, но ако поискаше от хотелската прислуга, детективите щяха веднага да узнаят. Ако си купеше, детективът щеше да попита след него в магазина какво е купил. Как можеше да се сдобие тайно с една лупа?
Тим чу някой да почуква и да влиза в неговия апартамент. Помисли, че е Лефует, пусна водата в клозета да шуми, дръпна съвсем тихо резето на вратата и се върна в хола.
Тук имаше кръгла маса с четири кресла. В креслото, което се намираше точно насреща му, седеше приведена някаква възрастна, силно гримирана жена, облечена в смешно пъстри дрехи. Косите й, сухи като слама, бяха навити на къдрички. В креслото до нея седеше един блед, високо израсъл младеж, който вместо вратовръзка бе вързал на ризата си прекалено голяма, прекалено ярка папийонка. На Тим изведнъж му замириса на чер пипер, ким и анасон.
Приликата на гостите с мащехата и Ервин беше твърде далечна. И все пак това бяха те.
Тим стоеше безмълвно в рамката на вратата. Не беше подготвен да срещне тези хора. Достатъчна му бе секунда, за да ги познае, но му беше нужно много повече време, за да открие в променените им лица някои стари черти. И тогава за пръв път в живота си той видя, че това бяха глупави лица.
Чу баща си да казва: „Презирай глупостта, когато тя не е добродушна“. И осъзна сега онова, за което като малко момче някога смътно се бе досещал. И разбра, че баща му беше прозрял тия двамата преди него. Разбра още, че като дете бе опазил смеха си, само защото бе имал такъв баща.
Очите му се навлажниха — не от умиление, а от напрегнато взиране. Лицето на мащехата се разми пред погледа му и на неговото място изплува ликът на онази, която бе го надарила с неговия чуден смях — ликът на майка му. Черни коси и черни, искрящи като звезди очи, мургава като лешник кожа и засмени гънчици в края на устните.
И още нещо проумя Тим в този миг: защо толкова бяха му се харесали картините в Белия дворец в Генуа. От всеки италиански портрет бе го поглеждала сякаш неговата майка. Всеки от тези портрети носеше образа на неговия произход и — той горещо се надяваше на това — на неговото бъдеще.
Мащехата скочи при появата на Тим, притича вдървено на високите си токове към него и направо му се метна на врата. А Тим — завладян от спомена за майка си — едва не я прегърна. Но той не беше повече малкото бедно момче — бе се научил да се справя с неясните и объркани положения. Мълчаливо, но внимателно отстрани мащехата от себе си и тя се отказа от нежностите. Похълца мъничко, заситни към масата, където лежеше чантата й, извади носна кърпичка и потупа с нея изкуствените си мигли.
Ервин също бе се изправил. Той се повлече към доведения си брат, протегна му своята неприятно мека ръка и рече:
— Здрасти, Тим!
— Здрасти, Ервин!
Повече не успяха да си кажат, защото вратата грубо се отвори и баронът влетя задъхан в хотела.
— Какви са тия хора?
Разбира се, баронът се досещаше кои са и Тим знаеше това, но все пак учтиво представи своите неканени гости:
— Позволете да ви запозная с моята втора майка, бароне! А младият господин е моят доведен брат Ервин. — След което подчертано церемониално и с един заучен, галантен жест представи своя настойник: — Барон Лефует.
Мащехата вдигна своята дясна ръка почти до носа на Лефует (изглежда очакваше да я целуне) и изчурулика:
— Много ми е приятно, господин барон!
Лефует не обърна внимание на ръката й:
— Хайде да не разиграваме театър, госпожо Талер! В това, както ми се струва, все едно не ви върви.
Мащехата, която бе зинала вече да отговори нещо рязко, изведнъж смени тактиката си. Обърна се към Тим, огледа го със сладникаво възхищение, отстъпи крачка назад и рече: