— Заприличал си на истински господин от висшето общество, мойто момче! Много се гордея с теб. Четяхме във вестниците всичко за него, нали, Ервин?
Синът й измърмори с нескрита досада нещо като „ммда“. Неговото отношение към нея изглежда си беше все същото. Разглезван и ухажван постоянно от майка си, той си оставаше силно обвързан с нея, защото беше неспособен сам да удовлетворява своите желания в живота. В присъствието на други обаче, тази жена явно му беше неприятна. Той използваше нейната маймунска обич към него и все пак трудно я понасяше.
Тим беше радостен сега, че мащехата го бе изключила от кръга на тая своя обич. Тя щеше да пречупи силите му, да го направи негоден за съпротива в ада на изтеклите години.
За него тая среща се оказа колкото полезна, толкова и необходима. Той отново съзна, че е пробягал някакъв кръг и се е озовал пак в началото, но вече с няколко завъртвания по-нагоре. От жилището в малката уличка бе се изкачил по много завои до този връх и сега виждаше началото на пътя някъде дълбоко под себе си. А мащехата и Ервин бяха си останали на същото място, не направили нито крачка напред. Макар да се намираха тук, в апартамента на хотел „Четирите сезона“, на метър от него, те сякаш бяха толкова далеч, че едва долавяше гласовете им.
Мащехата тъкмо казваше:
— Сега вече ще бъдем винаги при теб и ще се грижим за теб, Тим. Нали ти си сега редовен наследник на всичко и утре ще станеш шестнайсетгодишен и…
— И съвсем не пълнолетен! — вметна баронът.
Госпожа Талер рязко обърна глава към него. В очите й се появи оня фалшив огън, който наричат „трескав“ и който Тим добре помнеше. Но той си спомняше за него така, както би си спомнял за влажния блясък на кравешките очи, от които някога сме се плашели, а при една нова среща откриваме, че са глупави и напълно безопасни. „Колко е глупаво да страдаш заради глупостта!“ — мислеше Тим сега.
Баронът обясни с развеселено трепкащи устни защо Тим, макар и навършил шестнайсет, още не е пълнолетен:
— В тази държава, госпожо Талер, мъжът става пълнолетен едва на двайсет и една година и чак тогава добива права върху наследството си. Вие, предполагам, сте узнали, че аз съм поданик на една страна, където мъжът на шестнайсет става пълнолетен, но това няма нищо общо с вашия завареник. Той, както и преди, е подвластен на тукашните закони. Чак когато навърши двайсет и една, ще може пълноправно да встъпи в наследническите си права.
Мащехата не прекъсна барона с нито една думичка. Само клепачите й трепкаха неспокойно, а ръката й нервно мачкаше кърпичката. Сега тя запита своя завареник, като с мъка потискаше вълнението си:
— Та ти нямаш ли поданството на барона?
Тим, който бе я разглеждал безучастно, потънал в мислите си, не дочу въпроса й. Само усети, че бе казала нещо, и за да не бъде неучтив, посочи към креслата:
— Но защо не поседнем, така по-добре се разговаря.
Мълчаливо насядаха около масата. Тим преметна крак връз крак и рече:
— Аз никога не съм се питал кой всъщност е сега моят настойник. Когато баронът… — той направи кратка пауза — почина, обявиха, че новият барон ми ставал настойник. И чак сега се сещам, че втората ми майка е трябвало да даде съгласието си. Станало ли е това, или…
Госпожа Талер изведнъж сякаш рухна в себе си, замрънка безпомощно:
— Знаеш ли, Тим, не ни потръгна никак, когато ти ни напусна. Много беди ни сполетяха, закъсали бяхме и тогава…
— Тогава госпожа Талер официално и писмено ми прехвърли настойничеството — допълни Лефует. — Срещу една солидна сума пари, която тя употреби за покупката на някакъв вариететен театър. А тоя театър изглежда е фалирал.
— Но вината не беше моя, такива бяха времената — изхлипа госпожа Талер и после отприщи своето старо дърдорене без точка и запетая: — Вярночесъдебновсичкосиенаред, аматойнали всепакемое дете апъкниесега простосменаулицата азимоясин и…
Този път Тим я прекъсна:
— Щом си продала настойничеството, не може вече нищо да се промени.
— Продала! Продала! Небъдитакажесток, Тим! Таниебяхме вбеда!
— И колко пари ви трябват сега?
— Такойговори запари? Налисегащеси бъдемзаедно, Тим?
— Не — отвърна юношата. — Няма да останем заедно! Аз се надявам, че днес се виждаме за последен път. Но ако мога да ви помогна с пари, ще го направя с радост. От колко имате нужда?
— Моето съгласие е задължително — рече баронът, но Тим се направи, че не го е чул.
— Ах, Тим! — Отново това фалшиво изхлипване! — Та ти сега си така безкрайно богат, а ние, твоите роднини, като просяци ли да живеем?