Въпреки всичко Тим беше готов за сделката с непознатия, а мисълта за нея му доставяше удоволствие. Той изведнъж бе започнал отново да се смее със своя предишен детски смях. И на всички хора се харесваше тоя негов смях. И сега Тим имаше много повече приятели откогато и да било преди.
Беше наистина странно: това момче, което с една постоянна готовност за услуги и със страстни и сериозни опити за сближение не бе успяло да се сдобие с приятели, това същото момче само чрез своя смях спечелваше вече всекиго на своя страна. Сега дори му прощаваха пакости, заради които преди му се караха. Така веднъж насред часа по смятане Тим се сети как се бе блъснал в карирания господин пред входа на хиподрума. При тоя спомен той неволно се изсмя със своя звънлив смях с хълцукването накрая. Веднага след това обаче, щом осъзна неприличието на внезапния си смях, той изплашено запуши устата си с ръка. Но учителят нямаше никакво намерение да му се кара. Смехът на момчето бе избухнал така неочаквано и бе прозвучал така весело, че целият клас се разсмя заедно с учителя. Учителят само вдигна пръст и рече:
— Бомбите от смях са единствените бомби, които уважавам, Тим. Но ти все пак не избухвай точно в час.
И децата веднага прикачиха на Тим прякора „Смехобомбата“, а някои от съучениците му искаха през междучасията да играят вече само с него. Дори мащехата и Ервин започнаха понякога да се заразяват от неговия смях.
Беше направо непонятно какво беше извършил карираният господин с момчето, но то не съзнаваше тая нова непонятност.
Въпреки тежкия живот в тясната уличка Тим си оставаше едно доверчиво и простодушно дете. Той не забелязваше, че смехът му се харесва на хората и че бе крил тоя свой смях след смъртта на баща си, както скъперникът укрива богатството си. В своите детски мисли той стигаше до извода, че преживелиците на хиподрума са го направили по-умен и затова се спогажда сега така добре със света. Но не беше никак добре, че той разсъждаваше по този начин, ако знаеше още тогава колко скъпоценен е неговият смях, би си спестил много трудности в живота. Но какво да се прави, когато той си беше още дете.
Веднъж на връщане от училище Тим срещна карирания господин. Момчето тъкмо наблюдаваше как един търтей се опитваше да кацне върху ухото на една заспала котка. Това изглеждаше много комично и момчето пак избухна в смях. Но щом съзря непознатия от хиподрума, веселостта му в миг се изпари. Тим учтиво се поклони и поздрави с „добър ден“.
Непознатият се престори, че не вижда момчето. Само тихо изръмжа край него:
— В града не се познаваме — и отмина без нито веднъж да извърне главата си.
„Сигурно така трябва, когато се сключват сделки“ — помисли си Тим. И отново се засмя, защото котката, стресната в съня си, скочи уплашено и клепна с ухото си, върху което бе кацнал търтеят. Дебелото насекомо отлетя със сърдито бръмчене, а Тим навлезе, подсвирквайки си, в своята уличка.
Четвърта кола
Продаденият смях
В дългоочакваната неделя Тим искаше да се измъкне по-рано от къщи, за да иде на хиподрума, но за беда към два и половина часа погледът на мащехата случайно се спря на календара и тя си спомни, че днес е сватбеният й ден. Денят, в който бе се омъжила за бащата на Тим, тя късо изхлипа (защото обичаше да прави това) и тогава изведнъж се наложи да се свършат хиляди неща: трябваше да бъдат занесени цветя на гроба, трябваше да се иде за сладкиши, кафе да се смели и да бъде поканена някоя от съседките. Роклята също трябваше да бъде сменена, а новата рокля — изгладена. Тим трябваше да лъсне всички обуща, а Ервин бе изпратен да купи цветя.
Тим предпочиташе да иде за цветята и да ги занесе на гроба, понеже ако побързаше, все още щеше да стигне навреме за конните надбягвания. Но когато мащехата се нервираше (а тя обичаше да се нервира), трудно можеше да се противопоставиш на нарежданията й, защото тя ставаше още по-нервна и накрая се тръшваше разревана в някое кресло така, че вече съвсем се налагаше да я слушаш. Затова Тим се отказа от всяко възражение и послушно тръгна към сладкарницата. („Мини отзад, чукай три пъти, кажи, че е важно!“)
Той не обърна внимание и на сърдитото лице на жената на сладкаря. (Хич да не ти пука от грухтенето й! Не се оставяй да те отпрати без сладкиши! Стой там при дъртата цоцолана, докато ти даде нещо!)
И той изпълни точно заръката на своята мащеха. („Шест медени пасти! Но никакво второ качество! Само от най-доброто! Кажи й го!“)
За беда той получи и от жената на сладкаря такъв отговор, за какъвто мащехата не го бе подготвила. Госпожа Бебер — така се казваше жената на сладкаря — му отвърна: