Тим бе достатъчно умен да не каже веднага „да“.
— По-добре е — отвърна той — договорът веднага да бъде сключен, но за съжаление имам наистина ужасни болки в главата, а пък ако договорите трябва да бъдат сключвани с ясна и трезва глава, тогава може би наистина ще е по-разумно да се почака до утре.
Тази хитрост донесе желания резултат. Четенето и подписването бе отложено за другия ден, а на Тим разрешиха (след като послушно глътна две хапчета) да се поразходи край реката пред хотела. („Чистият въздух прави чудеса“ — му бе казал единият от адвокатите.)
Понеже знаеше, че отнякъде наблизо положително го следи детектив, Тим не отиде веднага да вземе лупата изпод червената пейка. Купи си най-напред вестник и с него седна на нея. А къде точно беше лупата, лесно откри.
Докато четеше вестника, той го държеше така, че вътрешният лист да се смъкне надолу през коленете му чак на земята. Наведе се да го вдигне и заедно с него измъкна и лупата. После, скрит зад вестника, бързо я пъхна във вътрешния джоб на якето си. (Тим носеше сега най-често дрехи от сив фланелен плат или от плат на дребни карета.)
Четвърт час по-късно той сгъна вестника, остави го на пейката като подарък за някой минувач и се върна в хотела. Заедно с ключа портиерът му подаде и една сгъната бележка. Беше кратката покана на барона: „Ако се чувствате по-добре, елате, моля ви се, в моя апартамент, Лефует“.
Тим се качи при барона. Но преди това влезе за малко в собствения си апартамент, където скри лупата в малката домашна аптечка, намираща се в банята, а бележката нави на тръбичка и я пъхна в едно почти празно флаконче от таблетки за главоболие. Чак тогава отиде при барона.
При важни разговори Лефует имаше обичая да държи пред себе си листче с наредени по точки забележки. И сега Тим видя такова листче в ръката му. На него бяха написани една под друга три думи. Момчето не успя да ги разчете напълно, но без съмнение първата представляваше името „Рикерт“.
— Утре, господин Талер — започна баронът, — изтича срокът на нашето малко споразумение, свързано с господин Рикерт. Ако до утре вие не влезете във връзка с вашите хамбургски приятели, господин Рикерт ще бъде възстановен като директор на параходното дружество. Но поради напредналата му възраст той веднага може да бъде пенсиониран с почести и да получи висока месечна рента. За съжаление утре ще трябва да отлетим за Кайро, понеже една египетска фирма предявява претенции към нашето наименование на маргарина „Палмаро“. Значи ако искате да говорите с вашите хамбургски приятели, трябва днес да го сторите. Но тогава нашето споразумение няма да бъде изпълнено и господин Рикерт ще си остане и занапред пристанищен работник.
— Пристанищен работник? — запита уплашено Тим.
— Да, господин Талер, пристанищен работник! Доста е зле. Това никак не е работа за неговата възраст. Затова си мисля, че вие ще го освободите от печалното положение и няма да се свързвате с господата Крешимир, Джони и Рикерт. Или?
Лефует го гледаше с почти страхливо очакване. И Тим знаеше защо: единият от неговите приятели сигурно притежаваше ключа към неговия смях, а баронът се досещаше за това. (Той не допускаше сега дори следа от усмивка на лицето си.)
— Господин Рикерт трябва да стане отново директор — заяви твърдо Тим.
— Тогава значи си оставаме при нашето споразумение, господин Талер.
Юношата кимна. Но това кимване беше чиста лъжа. Той съвсем не мислеше да отбягва своите приятели. Напротив: трябваше още днес да се срещне с тях, защото утре щеше да бъде късно. И все пак господин Рикерт щеше да бъде директор! Но не при барона, а директор на Тимовата параходна фирма, която тази сутрин той получи, на ХХП.
Лефует погледна листчето с бележките си и видимо успокоен, продължи:
— Точка втора, господин Талер, засяга… — Той се поколеба, но все пак изговори думата. — Точка втора засяга вашия смях.
Отново последва един изпитателен поглед, но Тим се бе научил от барона да крие душевните си вълнения зад маската на равнодушието. Дори гласа си бе съвсем овладял, когато запита:
— Какво има относно моя смях?
— Преди една година, господин Талер, в червения павилион на моя замък, аз изпробвах дали и доколко вие все още държите на вашия смях. Дадох ви го назаем за половин час и при тоя малък експеримент научих, че вие все още желаете много силно смеха си. Току-що, без да усетите, отново направих малка проба. Този път резултатът се оказа по-радостен. Вие доброволно се отказахте от срещата с единствените трима души, които знаят за нашия договор и в случая биха могли да ви дадат някои съвети.