Значи в дванайсет часа по обяд! А сега беше… (Тим погледна часовника си) пет часа следобед. За утре ли го викаха? Или е трябвало още днес да бъде на срещата?
Но пред думата „час“ стоеше в скоби и с удивителен знак думичката „черен“. Какво ли означаваше черен обеден час? Отново смисълът, който беше толкова прост, дълго му убягваше. Но накрая и тая гатанка бе разгадана: имаше се предвид черният дванайсети час, тоест полунощ! (А дотогава оставаха още седем дълги часа.) Другото в съобщението отново беше лесноразбираемо:
Пази се от плъховете и ги надхитри. Пътят е прост. Но избирай черните стълбища, за да стигнеш до него. Довери ни се и ела!
Тим трябваше да се пази от Лефует и да напусне тайно хотела, може би дори преоблечен. Защото в израза „черните стълбища“ се съдържаше (както в романите от „черната серия“) романтиката на шпионите и преоблечените герои.
Когато окончателно разчете пълната със загадки бележка, Тим се усети лек като птица. В него напираше желание за смях. А най-странното бе, че в тоя миг устните му не се стиснаха силно една о друга както обикновено. Напротив: стори му се, че те се усмихват.
Той скочи в радостна уплаха към огледалото, за да види лицето си. Имаше извивчици в края на устните, също като италианските портрети от Белия дворец в Генуа. Това не беше смях, не беше дори и усмивка в истинския смисъл на думата, но извивчиците в ъглите на устата му безспорно съществуваха. А откакто подписа договора под големия кестен, нито веднъж не бяха се появявали.
Значи в тоя ден нещо се бе променило вече. Надеждата, като четката на художника бе нарисувала по вълшебен начин върху лицето му зачатъка на една усмивка.
Тим скри отново бележката в якето си, угаси лампата в банята и седна в хола, за да размишлява.
През това време баронът се намираше в сладкарница „Алстер“ — недалеч от хотела — и разговаряше с представителя на оная египетска фирма, която бе предявила претенции към марката „Палмаро“. Фирмата настояваше маргаринът на Лефует да бъде кръстен с друго име, защото тя имала по-рано една стока с такава марка.
Баронът не успяваше да демонстрира по време на спора безгрижието и превъзходството, станали му втора природа, откакто притежаваше смеха. Наистина от тая вече широко рекламирана марка зависеше маргаринът да спечели легионите купувачи, но баронът не биваше в никакъв случай да показва, че това е толкова важно за него. Налагаше се да демонстрира усмихнато спокойствие — тъкмо за такива случаи и с такава цел си бе купил смеха.
Но когато Лефует пусна на подходящо място в преговорите своя детски смях заедно с всичките му звънки трели и комичното хълцукване накрая, изведнъж му се стори, че нещо липсваше на смеха му. А и за партньора му тоя смях беше сякаш неприятен.
Баронът помоли да бъде извинен и отиде в тоалетната на сладкарницата. Там, пред огледалото, възпроизведе смеха на Тим, като внимателно наблюдаваше лицето си. На пръв поглед всичко изглеждаше непроменено. Но при по-внимателно взиране — баронът втори път се засмя срещу огледалото — при методичното проследяване той откри, че му липсваха хубавите извивчици в края на устните. Затова смехът му не изглеждаше непринуден, а почти изкуствен.
У Лефует се надигна едно чувство, което през последните години бе забравил — страхът! И за пръв път от години той усети нещо като угризения на съвестта. Не, разбира се, загдето е направил нещо лошо (за добро или лошо на него му липсваше сетиво), а защото осъзна, че е направил голяма глупост.
Тоя безценен смях на бедняшкото момче, бляскав и твърд като диамант, би могъл да си набави по много по-прост начин! Не като се пазари за него точка по точка с разни ментърджийски договори и не с тия фокуснически способности да се печелят басове, а като…
Внезапно в тоалетната влезе събеседникът на Лефует и видя неговото пребледняло, леко разкривено лице. Той си помисли, че баронът е така разстроен заради марката на маргарина „Палмаро“, а Лефует пък си помисли, че египетският представител тъкмо това си е помислил. Създаде се едно дяволски неприятно положение, а баронът не посмя да пусне отново в ход своя смях, защото изведнъж бе загубил увереността си в него. Затова, като се престори доста неубедително, че му е прилошало от нещо, той измърмори:
— Утре ще се разберем в Кайро. Нещо не ми е добре. Тая майонеза от омари…
Той напусна сладкарницата и с дълги скокливи крачки — като скакалец — хукна към хотела. Разхождащите се по елегантния булевард „Юнгфернщег“ напудрени дами и важно крачещи господа отбелязваха с осъдително смръщени вежди: