Выбрать главу

— Какво ти става?

— Спомних си за сделката ти с барона. Когато замени акциите срещу една параходна фирма. Аз, разбира се, веднага загрях и ви казах за оная фирма, понеже със сигурност знаех, че се продава. Успя ли да я получиш?

— Договорът за покупката е в джоба ми, щурмане.

— Моите поздравления, Тим! Тая ХХП е бомба. Ако имаш нужда от един щурман…

Сега те навлязоха в Елбското шосе и Джони забеляза в огледалото някаква кола без светлини. Той нищо не каза, само увеличи скоростта и непрекъснато изкривяваше очи към огледалото.

Тим рече нещо, но Джони не го чу, защото колата зад тях също бе увеличила скоростта си и постепенно ги застигаше.

Спирачките изквичаха като прасета под ножа на колача. Дясната ръка на Джони предпази момчето да не разбие главата си в предното стъкло при рязкото спиране. Затъмненият автомобил се стрелна покрай тях.

— Скачай! — изрева Джони.

Вече се чуваше някъде напред квиченето на другите спирачки. Щурманът помъкна Тим подире си — през шосето, по една тясна и стръмна стълбичка надолу, през някакви храсти надясно, прекачиха се през един зид, минаха през някаква кръчмарска изба, отново прехвърлиха един зид и пак заслизаха надолу по втора, още по-стръмна стълбичка.

— Какво има? Да не би все пак някой да ни е проследил?

— Пести си въздуха, Тим! Чрез тая маневра спечелихме малко време. Долу чака Крешимир.

Момчето се препъна и залитна, но щурманът го улови и направо го пренесе през последните стъпала. Погледът на Тим зърна някаква осветена табелка, на която пишеше: „Дяволската стълбичка“.

Джони го пусна да стъпи на краката си и свирна с уста. Някъде наблизо изсвириха в отговор.

— Направи веднага каквото ти казва Крешимир! — пошепна Джони.

От тъмното изплуваха две фигури: Крешимир и господин Рикерт. Буцата, която заседна сега в гърлото на Тим, беше този път голяма поне колкото ябълка.

— Дай си ръката, Тим, и се хвани с мене на бас, че ще си получиш отново смеха. Бързо! — Беше милият, познат глас на Крешимир.

Въпреки объркването си Тим улови ръката му:

— Хващам се с тебе на бас, че…

bas.png

— Стой! — изкрещя се горе на стълбите. — Стой! — Но никой не се виждаше.

Крешимир каза спокойно и твърдо:

— Хващам се с тебе на бас, Тим, че няма да си получиш отново смеха. По на един пфениг!

— Тогава аз пък се басирам…

— Стой! — изкрещя се пак, но Джони пошепна: „Карай, карай!“.

— Тогава аз се басирам, че ще получа смеха си, Крешимир. По на един пфениг.

Джони пресече с длан ръцете им, както беше прието при хващането на бас, и изведнъж около тях настъпи зловеща тишина. Тим изпълни това, което поискаха от него, но все още не разбираше какво всъщност се бе случило и какво трябваше да се случи. Стоеше сред приятелите си безпомощен и безмълвен.

Три скъпи лица, полуосветени от далечния фенер, бяха се обърнали към него. Неговото собствено лице обаче се намираше в тъмното. Белееше се само едно мъничко крайче от челото му.

Погледът на господин Рикерт се бе заковал като омагьосан на това бледо чело. Той вече бе го наблюдавал веднъж по този начин, в същото осветление, в една гостилница, която се намираше само на няколко крачки оттук, по време на представлението на кукления театър.

Човека ще познаеш, когато съумее дори в беди големи навреме да се смее.

„Ще се засмее ли сега“ — питаше се боязливо господин Рикерт.

Погледите на Крешимир и Джони също бяха приковани в това осветено чело, единственото, което се виждаше от Тим.

А момъкът гледаше към земята. Въпреки това усещаше очаквателните погледи. Чувстваше се много нещастен, макар нещо да се надигаше вече откъм корема му — нещо леко, кротко, топло като птиченце, нещо като чуруликането на чучулига, което напираше да излезе в простора. Но Тим беше прекалено неподготвен за него и то го обезсилваше. Накрая той изпусна звънливите звуци заедно с хълцукването без да иска, някак против волята си, както не можем да спрем изобщо хълцането. Не той завладяваше отново смеха си, а смехът завладяваше него. Сега, когато бе настъпил този с години очакван миг, Тим нямаше сили да го посрещне. И не той се смееше, а смехът избликваше някак самостоятелно и самоцелно, независимо от него. Бе станал жертва на собственото си щастие. И ако тогава в кукления театър бе открил колко са сходни външните прояви на смеха и плача, сега той узна, че и по своята същност смехът и плачът понякога едва могат да бъдат отличени. Смееше се и плачеше едновременно. Целият се тресеше и се оставяше да бъде разтрисан, пуснал на воля сълзите си, които обилно мокреха бузите му. Бе увесил безволево ръце, забравил приятелите си и му се струваше, че повторно изстрадва своето раждане.