Рей Бредбъри
Тиранозавър Рекс
Отвори някаква врата в тъмното.
— Затваряй! — викна нечий глас.
Подейства му като удар в лицето. Скочи вътре. Вратата се тресна. Наруга се мислено.
— Господи — обади се същият глас с ужасяващо търпение. — Ти ли си Теруилиджър?
— Да — отвърна Теруилиджър. Мъждукащият призрак на екрана обитаваше дясната част на тъмния киносалон. Отляво огънчето на цигара, пъхната между нечии бързо мърдащи устни, описваше пламтящи дъги във въздуха.
— Закъсня пет минути!
Все едно са пет години, помисли си Теруилиджър.
— Влачи филма в прожекционната. По-живо.
Теруилиджър присви очи.
Различи пет огромни седалки, които въздишаха тежко, когато директорските туловища се размърдваха и се навеждаха напред към средната седалка. В нея, почти изцяло скрито в мрака, седеше и пушеше някакво момченце.
Не, помисли си Теруилиджър. Не е никакво момченце. Това е той. Джо Кларънс. Кларънс Велики.
Малката уста се нацупи като на кутре и издуха дим.
— Е?
Теруилиджър се запрепъва назад да даде филма на кинооператора, който направи мръсен знак към шефовете, намигна му и затръшна вратата на кабината си.
— Господи — въздъхна тънкото гласче. Чу се бръмчене. — Пускай!
Теруилиджър опипа най-близката седалка, натъкна се на плът, отдръпна се и застана прав, прехапал устни.
От екрана рукна музика. Сред барабанен туш се появиха надписите:
Анимация със стопкамера и статични миниатюри, изработени от Джон Теруилиджър. Изследване на живота на Земята отпреди един милиард години преди нашата ера.
Тихо иронично пляскане от бебешките длани в средното кресло.
Теруилиджър затвори очи. Смяната на музиката го накара да застане нащрек. Последните надписи изчезнаха сред свят на първобитно слънце, омара, отровен дъжд и буйна джунгла. Утринна мъгла се стелеше покрай безкрайни брегове, разрязвана от огромни летящи и пълзящи кошмари. Огромни триъгълници от кост и гранясала кожа, диамантени очи и остри зъби — птеродактилите, хвърчилата на унищожението, пикираха надолу, сграбчваха плячката си и отлитаха с месо и писъци в уста-ножици.
Теруилиджър зяпна като омагьосан.
Сред листата на джунглата нещо потръпваше, пълзеше, мърдаше антени, слуз пълзеше в слузта, броня докосваше броня; на слънце и в сенките се движеха влечугите, населяващи безумния спомен за придобило плът отмъщение и крилата паника.
Бронтозавър, стегозавър, трицератопс. Колко лесно се отронват от устните тоновете тромави имена!
Огромните създания се клатушкаха като грозни машини за война и разрушение през покрити с мъх дерета, размазваха хиляди цветя с всяка своя стъпка, риеха с муцуни мъглата, раздираха небето с един-единствен писък.
Моите красавици, помисли си Теруилиджър. Моите малки съкровища. Течен латекс, гъбеста гума, подвижен стоманен скелет; сънувани, моделирани от глина, огъвани и споявани, завинтени и съживени от собствената му ръка. Половината не по-големи от юмрук; останалите — колкото главата, която ги бе създала.
— Мили Боже — възхитено прошепна някой в тъмното.
Стъпка по стъпка, кадър по кадър, движение след движение той, Теруилиджър, бе прекарвал зверовете през различните им пози, местеше всеки един съвсем мъничко, снимаше, местеше ги още мъничко, пак снимаше — и така часове, дни и месеци наред. И сега тези невероятни образи на някакви си двеста и петдесет метра филм се втурваха през прожекционния апарат.
Никога няма да свикна с това, помисли си той. Виж само! Те оживяват!
Гума, стомана, глина, броня от латекс, стъклено око, порцеланов зъб — всичко върви, крачи, шества на ужасни стада през континенти, на които все още не е стъпвал човешки крак, покрай все още сладководни морета, сякаш оттогава не бяха минали милиарди години. Наистина дишат. Наистина сразяват въздуха с гръм. Направо свръхестествено!
Сякаш това е моята Градина, спокойно си помисли Теруилиджър. И това са моите създания, които създадох на Шестия ден. А утре трябва да си почина.
— Господи! — отново възкликна тихият глас.
Да? — за малко да отговори Теруилиджър.
— Прекрасен материал, господин Кларънс — продължи гласът.
— Може би — каза мъжът с момчешки глас.
— Невероятна анимация.
— Виждал съм и по-добра — рече Кларънс Велики.
Теруилиджър се напрегна. Извърна се от екрана, където приятелите му се движеха тежко към небитието, от касапниците с архитектурни мащаби. За първи път огледа евентуалните си работодатели.
— Прекрасен материал.
Похвалата дойде от един старец, седнал отделно от останалите, вдигнал възторжено глава към древния живот.