— Тогава по-добре да дойдат в кабинета ми и да ме сграбчат за гърлото — рече Глас. — Никога не съм си падал по забавени кадри. Идеята ми за живот и смърт е като „Ченгетата от Кийстоун“, пуснат на тройна скорост. И само като си представя — някакво гумено чудовище настъпи всички ни. Направи ни на доматено пюре, готово за буркана!
— Не ме карайте да се чувствам още по-виновен — рече Теруилиджър.
— А какво искате, да ви поканя на танц ли?
— Така му се пада — извика Теруилиджър. — Все ми досаждаше. Направи това. Направи онова. Не така, иначе. Обърни го наопаки, нагоре с краката. Едва се сдържах. През цялото време се ядосвах. Явно съм сменил физиономията, без да се усетя. И не подозирах за това, докато господин Кларънс не се развика преди пет минути. Аз ще поема вината.
— Не — въздъхна господин Глас. — Всички трябваше да го видим. А може да сме видели и да не сме си признали. Може да сме го видели и да сме се смели насън, когато сами не сме се чували. И какво стана? Господин Кларънс е направил инвестиции, с които не може да се раздели просто така. Вие имате кариера оттук нататък, добра или лоша, и също не можете да я загърбите. В момента господин Кларънс желае едно-единствено нещо — да бъде убеден, че всичко това е просто някакъв кошмар. Деветдесет и девет процента от болката му идва от портфейла. Ако в следващия час успеете да отделите един процент от времето си и да го убедите в това, за което ви кажа, утре сутринта от страниците на холивудските вестници няма да ви гледат сирачета. Ако му кажете…
— Какво да ми каже?
Джо Кларънс се бе върнал и стоеше на прага с все още пламнали бузи.
— Онова, което ми разказа току-що — спокойно се обърна към него господин Глас. — Много трогателна история.
— Слушам!
— Господин Кларънс. — Възрастният адвокат внимателно подбираше думите си. — Филмът, който току-що гледахме, е израз на уважение и възхищение към вас от страна на господин Теруилиджър.
— Какво?! — викна Кларънс.
И той, и Теруилиджър зяпнаха като ударени с мокър парцал. Възрастният юрист не откъсваше поглед от стената. После попита неуверено:
— Мога ли да продължа?
Аниматорът затвори уста.
— Ако искате.
— Този филм — адвокатът стана и посочи към кинозалата — бе създаден от уважение и най-приятелски чувства към вас, Джо Кларънс. Вие седите зад бюрото си, навъзпят герой на филмовата индустрия, напълно неизвестен, невидим, трепете се от работа, водите незабележим самотен живот, а кой обира славата? Звездите. Колко често някой провинциалист от Айдахо примерно ще каже на жена си — „Знаеш ли, снощи си мислих за Джо Кларънс, какъв страхотен продуцент само“? Колко често? Да ви кажа ли? Нито веднъж! И затова Теруилиджър се замислил. Как да представи на света истинския Кларънс? Динозавърът е пред него. И — бум! Хрумва му идея! Точно това е! Нещото, което хвърля в ужас целия свят! Самотният, горд, прекрасен, ужасен символ на независимостта, мощта, силата, животинското коварство, истинският демократ, индивидът, доведен до крайност, гръм и мълния. Динозавър — Джо Кларънс. Джо Кларънс — динозавър. Човек, въплътен в Гущера-Тиран!
Господин Глас седна, леко задъхан.
Теруилиджър не каза нищо.
Накрая Кларънс се раздвижи, пресече помещението, бавно обиколи Глас, после застана пред Теруилиджър, съвсем пребледнял. Неспокойният му поглед се плъзна по високия кльощав аниматор.
— Това ли си казал? — тихо попита той.
Теруилиджър преглътна.
— На мен ми го каза. Много е стеснителен — обади се господин Глас. — Да сте го чували някога да приказва много? Да ругае? Или нещо друго? Харесва някого, но не може да му го каже. Но да го обезсмърти? Няма проблем!
— Да го обезсмърти ли? — повтори Кларънс.
— Че какво друго? — каза старецът. — Също като статуя, само че подвижна. Ще минат години и хората ще казват — „Помните ли онзи филм, «Чудовището от плейстоцена»?“ „Ама разбира се! Защо?“ „Защото — ще кажат хората — само онова чудовище в цялата история на Холивуд е имало истинска самоличност. Защо ли? Защото един гений имал достатъчно въображение да използва като прототип на създанието си съвсем истински, преуспяващ, бързо мислещ първокласен бизнесмен“. Ще влезете в историята, господин Кларънс. Филмотеките ще ви пазят. Киноклубове ще искат да ви представят. Нима можете да мечтаете за по-голям късмет? На нищо подобно не би могъл да се надява някой си Иманюил Глас, адвокат. Всеки ден през следващите двеста, петстотин години, ще гастролирате някъде по света!
— Всеки ден? — тихо повтори Кларънс. — През следващите…