— Може и да са осемстотин, защо не?
— Никога не съм си помислял за това.
— Ами помислете тогава!
Кларънс отиде до прозореца, погледна към Холивуд Хилс и най-сетне кимна и каза:
— Господи, Теруилиджър. Наистина ли ме харесваш толкова много?
— Трудно е да го изразя с думи — насили се да отвърне Теруилиджър.
— Значи ще довършим страхотното зрелище, така ли? — попита Глас. — В главната роля на тирана, крачещ по земята и всяващ ужас във всички пред себе си, е не друг, а самият господин Джоузеф Дж. Кларънс?
— Да. Разбира се. — Кларънс тръгна като пиян към вратата. Поспря на прага. — Знаете ли какво? Винаги съм искал да бъда актьор!
После тихо излезе и затвори вратата.
Теруилиджър и Глас се сблъскаха при бюрото, мъчеха се да отворят чекмеджето едновременно.
— Възрастта е с предимство — каза адвокатът и бързо измъкна бутилката уиски.
В полунощ след първата предпремиера на „Чудовището от каменната ера“ господин Глас се върна в студиото, където се събираха всички, за да празнуват. Намери Теруилиджър да седи сам в ателието си, с динозавър в скута.
— Защо не дойде? — попита господин Глас.
— Не ми стиска. Голяма дандания ли стана?
— Дандания? Всички оценки са повече от възторжени! Най-прекрасното чудовище, виждано някога! Вече се говори за продължения! Джо Кларънс като Гущера-Тиран в „Завръщането на чудовището от каменната ера“, Джо Кларънс и/или Тиранозавър Рекс в, да речем, „Звяр от отминала епоха“…
Телефонът иззвъня. Теруилиджър вдигна.
— Теруилиджър, Кларънс е! Чакам те след пет минути! Успяхме! Твоето чудовище! Страхотно! Сега мое ли е? Имам предвид, майната му на договора, просто като подарък? Мога ли да го сложа над камината си?
— Господин Кларънс, чудовището е ваше.
— По-хубаво е от „Оскар“! Чакам те!
Теруилиджър зяпна замлъкналия телефон.
— Боже Господи! Ама той е доволен! Даже се смее!
— Мисля, че знам защо. — Господин Глас му намигна. — След прожекцията едно момиченце го помоли за автограф.
— Автограф?!
— Направо на улицата. Накара го да се подпише. Първият автограф в живота му. Смееше се, докато пишеше името си. Че някой го е познал. Ето го, пред киносалона, голям като живота, самия Рекс, така че дай автограф. И той даде.
— Чакайте малко — бавно рече Теруилиджър, докато наливаше уиски. — Това момиченце…
— Е най-малката ми дъщеря — рече Глас. — Кой знае? И кой ще разкаже?
Пиха.
— Не и аз — рече Теруилиджър.
После взеха гумения динозавър между двамата и заедно с бутилката уиски застанаха на входа на студиото да чакат лимузините — целите в светлини, надули клаксони, с радостни вести.