Каупъруд се усмихна.
— Добре, господин Лохлин — каза той, — явно сте от дълго време на борсата, знаете много от онова, което е ставало в миналото.
— Да, още от 1852 година — отвърна старецът.
Лохлин имаше гъста щръкнала коса, наподобяваща гребен на петел, издадена челюст, с която донейде приличаше на Пънч7, леко гърбав нос, високи скули и хлътнали мургави бузи. Погледът му беше ясен и остър като на рис.
— Да ви кажа честно, мистър Лохлин — продължи Каупъруд, — всъщност съм тук, в Чикаго, за да намеря човек, с когото да се сдружа в комисионерството. Сега се занимавам в източните щати с банкерство и посредничество. Във Филаделфия имам кантора и съм член на Нюйоркската и Филаделфийската борса. Притежавам едно-друго и във Фарго. Всяка банкова кантора ще да ви осведоми за мен. Вие сте член на тукашната борса и без съмнение сключвате борсови сделки с Ню Йорк и Филаделфия. Новата кантора, ако се сдружите с мен, може да ги поеме веднага. Тук съм съвсем отскоро. Смятам да се установя за постоянно в Чикаго. Какво ще кажете, ако се сдружим? Мислите ли, че ще се разбираме, ако сме в една кантора?
Когато искаше да се хареса, Каупъруд имаше навика да докосва пръстите на ръцете си, връхчетата им. В същото време се усмихваше — по-скоро сияеше, — очите му блестяха с топла, хипнотизираща, привидно сърдечна светлина.
Стана така, че старият Питър Лохлин беше стигнал до психическо състояние, когато мечтаеше за възможност като тази, от която да се възползва. Живееше сам, не се беше решил да повери нрава си в ръцете на която и да е жена. Всъщност никога не бе разбирал жените, тъй като връзките му с тях се ограничаваха с тъжни безнравствени, най-долни отношения, каквито само парите — давани при това с нежелание — можеха да купят. Живееше в три малки стаи на Уест Харисън стрийт, недалеч от Тръп, където от време на време си готвеше сам. Единственият му другар беше малката болонка, предана и сърдечна, на име Джени, с която спяха заедно. Джени беше послушна и вярна, чакаше го търпеливо през деня в неговата кантора, докато дойдеше време той да се прибере вечер у дома. Лохлин разговаряше с болонката досущ като с човек (дори по-задушевно) и смяташе за отговори погледите, въртенето на опашката и другите движения на кучето. Сутрин ставаше често в четири и половина, че и в четири — спеше малко — и започваше да нахлузва панталоните си (рядко се миеше, освен когато се бръснеше в бръснарницата в центъра на града) и да говори на Джени.
— Хайде, Джени, ставай? — казваше. — Време е. Да направим кафето и да закусим. Виждам, лежиш и се преструваш на заспала. Хайде! Стига си спала. Спала си колкото мен.
Джени го наблюдаваше с обич с крайчеца на едното око, потупваше с опашка по леглото и предеше.
След като той се облечеше, наплискаше лицето и ръцете си, завържеше старата тясна вратовръзка на хлабав и удобен възел и срешеше косите си назад, Джени ставаше и започваше да подскача демонстративно, сякаш, за да каже: „Виж колко съм бърза.“
— Точно така — отбелязваше старият Лохлин. — Винаги си последна. Никога не ставаш първа, нали така, Джени? Винаги оставяш своя стар приятел да те изпревари!
През студените дни, когато колелата на трамваите поскърцваха в снега и ушите и пръстите сякаш щяха да премръзнат всеки момент, старият Лохлин, облечен в тежък износен балтон с демодирана кройка и със солидна шапка, понасяше Джени към центъра на града в зеленикавочерна торба заедно с някои от любимите си „акцийки“, върху които непрекъснато разсъждаваше. Само така можеше да качи Джени на трамвая. В други дни вървяха пеш, защото той обичаше да ходи. Отиваше в кантората в седем и половина-осем макар и работата обикновено да започваше най-рано в девет, и оставаше до четири и половина-пет, като четеше вестници или смяташе, когато нямаше посетители. После взимаше Джени и отиваше на разходка или да посети някой познат бизнесмен. Стаите, в които се бе настанил, вестниците, борсата, кантората и улиците — ето с какво живееше. Не се интересуваше от пиеси, книги, картини, музика — а от жените, само до присъщия му едностранчив, духовно беден начин. Бе толкова ограничен, че за любители на чудаците като Каупъруд бе същинско съкровище, но Каупъруд само използваше такива хора, никога не си губеше времето да вниква в духовния им живот.