Както Каупъруд и предполагаше, което старият Лохлин не знаеше за финансовия живот в Чикаго, за сделките, възможностите и хората, едва ли си заслужаваше да се знае. Търговец само по интуиция, а не организатор или изпълнител, Лохлин не бе съумял да извлече съществена полза от своите познания. Посрещаше печалбите и загубите си с разумно спокойствие, като при загуба непрекъснато възкликваше: „Дявол го взел! Не биваше да го правя“, и щракаше с пръсти. След като спечелеше много или му вървеше, дъвчеше тютюн с ангелска усмивка и от време на време, в разгара на сделката, подвикваше: „Хайде, момчета! Ще падне още пара!“ Не беше лесно човек да го хване натясно в някоя дребна борсова игра, той печелеше или губеше само при свободна и открита борба на пазара или когато прокарваше някой свой малък план.
Въпросът за това съдружие не се уреди веднага, макар че не бе и протакан. Старият Питър Лохлин искаше да претегли всичко, при все че незабавно изпита симпатия към Каупъруд. Всъщност именно той стана жертва и слуга на Каупъруд от самото начало. Срещаха се ден след ден да обсъждат различни подробности и условия, най-сетне, верен на своя нрав, старият Питър поиска да е равноправен участник в сдружението.
— Хайде, не можете да искате толкова много, Лохлин — възрази съвсем любезно Каупъруд.
Те седяха в кабинета на Лохлин, беше между четири и пет часа следобед, Лохлин дъвчеше тютюн с чувството, че има пред себе си чудесна и интересна задача.
— Член съм на Нюйоркската фондова борса — продължи Каупъруд, — а това вече са четиридесет хиляди долара. Мястото ми в борсата на Филаделфия струва повече от вашето тук. Това естествено ще е основният актив на фирмата. Тя ще бъде на ваше име. Въпреки всичко ще съм щедър към вас. Вместо една трета, което би било справедливо, ще ви дам четиридесет и девет процента и ще наречем фирмата „Питър Лохлин и Ко“. Харесвате ми и мисля, че можете да ми бъдете доста полезен. Зная, че ще спечелите много повече пари с мен, отколкото сам. Мога да се сдружа с не един и двама от тукашните господа аристократи, но не желая. По-добре да решите още сега и да се захващате за работа.
Старият Лохлин остана неизмеримо поласкан, че младият Каупъруд е предпочел да се сдружи с него. Напоследък бе започнал да забелязва, че всичките тия млади самодоволни пришълци на борсата го смятат за одъртял и старомоден. А ето че се появи един силен и смел мъж от източните щати, двадесет години по-млад, очевидно предприемчив като него — страхуваше се, че дори и повече, — конто всъщност му предлагаше делово сътрудничество. Освен това със своята младост, сила и нападателност Каупъруд бе като пролетно дихание.
— Не ме е много грижа за името — отвърна Лохлин. — Вие решавайте какво да бъде. Щом получавате петдесет и един процента, значи вие отговаряте за фирмата. Карай. От мен да мине. Смятам, че няма да изпусна и своето.
— Значи се споразумяхме — каза Каупъруд. — Не мислите ли, че ще имаме нужда от нова кантора? Тази е малко мрачна.
— Както кажете, мистър Каупъруд. На мен ми е все едно. Ще се радвам да видя как ще го уредите.
Подробностите бяха уточнени за една седмица и след половин месец в сърцето на финансовия квартал на Чикаго пад вратата на красиво помещение на приземния етаж на ъгъла на Ла Сал и Мадисън се появи фирмата „Питър Лохлин и Ко“, комисионери и търговци на зърнени храни.
— Я го вижте стария Лохлин! — обърна се един борсов посредник към друг, когато минаваха край новата изискана посредническа кантора с блестящи стъкла на прозорците, а като видя и тежките, богато украсени бронзови табелки от двете страни на входа, намиращ се точно на ъгъла, забеляза: — Какво ли е станало? Мислех, че вече е взел-дал. Кой е този негов съдружник?
— Не зная, май че е някакъв човек от източните щати.
— Добре, добре, явно му е потръгнало. Погледни само стъклата!
Ето как започна финансовата кариера на Франк Алджърнън Каупъруд в Чикаго.
Глава V
СЪПРУГАТА И СЕМЕЙСТВОТО
Ако някой си въобразява дори и за миг, че тази стъпка на Каупъруд е била прибързана или недостатъчно обмислена, значи недооценява проницателната и схватлива психика на този човек. С разбиранията си за живота и властта (закалени и затвърдени от тринадесетмесечните размишления в Източния затвор) той си изгради твърда позиция. Можеше, трябваше и щеше да управлява. Никой нямаше да се разпорежда с него, най-много да изпълнеше някоя негова молба. Не искаше повече съдружия като това със Стенър, човека, заради когото бе изгубил толкова много във Филаделфия, както и с други. С интелекта си на финансист и смелостта си имаше право да е пръв и щеше да го докаже. Хората трябваше да се въртят около него така, както планетите около Слънцето.