— О, ти си страхотен! — каза тя. — Огромен и страшен! Ужас!
Той я щипна по бузата и се усмихна.
„Бедната Ейлийн!“ — помисли си. Какво знаеше тя за Каупъруд — неразгадаема загадка, недостъпна дори за него, най-вече за него.
Веднага след сватбата си Каупъруд и Ейлийн отидоха направо в Чикаго и засега наеха най-добрите стаи, които предлагаше хотел „Тръмонт“. Малко по-късно научиха за една сравнително малка мебелирана къща на Двадесет и трета улица и Мичиган авеню, която се даваше под наем заедно с конете и каретите за един-два сезона. Наеха я незабавно, назначиха иконом, слуги и цялата прислуга, необходима за един „приличен“ дом. И понеже му се струваше, че го изисква любезността, а не защото е необходимо или разумно точно по това време да атакува обществото, Каупъруд покани тук семейство Адисън и още един-двама, за които беше сигурен, че Ще дойдат — Александър Рамбо, президент на Чикагската и Северозападната железопътна компания, с жена му и Тейлър Лорд, архитект, към когото се бе обърнал неотдавна за съвет и когото смяташе за светски човек. Подобно на семейство Адисънови Лорд се движеше сред обществото, но само като по-дребна риба.
Иска Ли питане, Каупъруд се погрижи сам всичко да е както подобава. Къщата, която бяха наели, беше очарователна и малка, от сив камък, с елегантно гранитно стълбище с перила, което водеше към широка сводеста врата с умело съчетани цветни стъкла, придаващи на интериора някаква изискана смекчена атмосфера. За щастие къщата беше мебелирана с вкус. За вечерята Каупъруд възложи менюто и сервирането на един ресторант. На Ейлийн не й оставаше друго, освен да се облече, да чака и да изглежда възможно най-добре.
— Не е необходимо да ти казвам, скъпа — обърна се Каупъруд към нея сутринта, преди да излезе, — че тази вечер искам да изглеждаш красива. Иска ми се Адисънови и мистър Рамбо да те харесат.
Намек, който беше предостатъчен за Ейлийн, макар и всъщност да бе излишен. Още с пристигането си в Чикаго тя потърси и намери една камериерка французойка. Въпреки че бе донесла много дрехи от Филаделфия, си бе поръчала още зимни тоалети при най-добрата и най-скъпата шивачка в Чикаго — Тереза Докопан. Само преди ден бе получила златистожълта копринена рокля с тежки зелени дантели отгоре, която хармонираше необикновено със златисточервените й коси, с белите рамене и врат. В будоара й малко преди вечерята беше същински хаос от коприни, атлази, дантели, бельо, гребени, парфюми, накити — всичко, което можеше да влезе в работа в изкуството на жените да са хубави. Веднъж впуснала се да се облича, Ейлийн ставаше неуморима и дейна, почти не я свърташе на едно място, а нейната камериерка Фадет също бе принудена да е чевръста. Ейлийн — същинска Венера с гладко като слонова кост тяло, се окъпа, облече си набързо коприненото бельо, обу чорапите и обувките и се зае с косата си. Фадет й предложи нещо ново. Нали мадам няма нищо против тя да опита да й направи една нова прическа, която беше виждала преди? Мадам съгласна. Те двете се заеха да прехвърлят буйните, красиви лъскави коси. Но не се получаваше нищо. След това се опитаха да ги сплетат, но моментално се отказаха, най-сетне пуснаха, без да ги сплитат, две букли ниско над челото и ги прихванаха отзад с тъмнозелени панделки, кръстосани над средата на челото и закопчани с диамантено украшение във вид на слънце с лъчи. Ейлийн стоеше в прозрачния си дантелен пеньоар от розова коприна и се оглеждаше в голямото огледало,
— Добре — каза, като въртеше глава.
След това дойде ред на шумолящата и хладна рокля, измайсторена от Донован. Ейлийн я облече, изпълнена със съмнения, докато Фадет оправяше една по една малките, но важни подробности по гърба, ръкавите в колената.
— О, мадам! — възкликна тя. — O, charmant!8 Косата подхожда чудесно на роклята. Толкова пищна, толкова прекрасна — тя посочи ханша, където дантелата образуваше плътен волан. — О, много красиво, много красиво!
Ейлийн сияеше, но се усмихна едва-едва. Беше обезпокоена. Не толкова от тоалета, който трябваше да бъде възможно най-хубавият, а от този мистър Адисън, тъй богат и известен в обществото, и от много могъщия мистър Рамбо, нали Франк каза, че тя трябва да им хареса. Всъщност смущаваше я това, че трябва да се покаже откъм най-добра светлина. Може би трябваше да заинтересува тези мъже и с ума си, както с външността си, със светските си обноски, което не беше никак лесно. Въпреки всичките й пари и удобства във Филаделфия тя никога не се беше движила сред истинското общество, никога не беше посрещала действително важни гости. Франк беше най-важната личност, изпречвала се някога на пътя й. Мистър Рамбо без съмнение имаше строга и старомодна съпруга. Как да разговаря с нея? А мисис Адисън? Тя знае и вижда всичко. Докато се обличаше, Ейлийн почти си заговори на глас, за да се успокои, толкова бе погълната от мислите си, но продължи да нанася последните щрихи на своята привлекателност.