Когато най-сетне слезе долу, за да види как изглеждат трапезарията и гостната, а Фадет се зае да разтребва разхвърляните дрехи, Ейлийн бе едно лъчезарно видение с великолепна зеленозлатиста фигура, с разкошна коса, добре сложени и гладки като слонова кост ръце, прекрасен врат и гърди със заоблени форми. Чувствуваше се красива, но въпреки това бе наистина малко притеснена. И Франк щеше да бъде взискателен. Тя почна да се разхожда, да разглежда трапезарията, която изкусните специалисти от ресторанта бяха превърнали в същинска кутийка за скъпоценности, блеснала от цветя, сребро, злато, оцветено стъкло и снежнобели ленени покривки. Всичко това й приличаше на опал, проблясващ с безчет меки светлинни. Ейлийн влезе в гостната с розовозлатист роля, върху който, решила да прикове вниманието с единственото нещо, което умееше — да свири, бе подредила песните и музикалните пиеси, които изпълняваше най-добре. Всъщност Ейлийн не беше кой знае каква изпълнителка. За първи път в живота си се почувства съпруга — сякаш вече не беше момиче, а зряла жена със сериозни задължения, но въпреки всичко все още не напълно годна за тази роля. В действителност мислите й винаги бяха насочени към изисканата, светската, показната страна на живота, но за нещастие представите й бяха мъгляви и това не й позволяваше да се съсредоточи върху нещо ясно и конкретно. Тя можеше да бъде единствено необуздано и пламенно пристрастна. Точно в този миг ключът на Франк щракна в ключалката на вратата — наближаваше шест часът — и той влезе, усмихнат и наперен, излъчващ пълна самоувереност.
— Добре! — отбеляза той, като я оглеждаше на меката светлина на умело подредените по стените свещи в гостната, — Какво е това видение, което витае тук? Човек да го е страх да те докосне. Върху ръцете ти много пудра ли има?
Той я привлече в прегръдката си и тя повдигна устни с чувство на облекчение. Очевидно я намираше за прелестна.
— Сигурно съм прекалила с пудрата. Но ще трябва да се примириш. И без това ще идеш да се преоблечеш.
Тя обгърна врата му с гладките си, закръглени ръце, той бе доволен. Ето такава жена трябва да има човек — красавица! Шията й блестеше от наниза тюркоази, по пръстите й имаше прекалено много тежки пръстени, но въпреки всичко тя беше красива. Ухаеше леко на зюмбюл или лавандула. Хареса му косата й, но най-вече пищната жълта коприна на роклята, която проблясваше през гъстата зелена плетеница на дантелата.
— Очарователно, мъничката ми. Надминала си себе си. За първи път виждам тази рокля. Откъде е?
— Оттук, от Чикаго.
Той я хвана за топлите пръсти, огледа шлейфа й и я завъртя.
— Не се нуждаеш от никакви съвети. Би могла да откриеш школа. Диктуваш модата.
— Добре ли съм? — запита тя кокетливо, но и обладана за миг от неувереност, и то заради него.
— Съвършена си. Не би могла да бъдеш по-красива. Великолепно!
Тя се ободри.
— Дано и приятелите ти са на същото мнение. Хайде, побързай.
Той се качи горе и Ейлийн те последва, но преди това огледа отново трапезарията. Поне тук всичко беше наред. Франк наистина беше голям домакин.
В седем часа се чу тропот на конски копита и след миг икономът Луис отвори вратата. Ейлийн слезе долу малко притеснена, малко скована, като се опитваше да мисли за много приятни неща и се питаше дали ще успее наистина да бъде забавна. Каупъруд я придружи, напълно самоуверен, в съвсем различно настроение. Нито за миг не се съмняваше в бъдещето си, както и в бъдещето на Ейлийн. Мъчителното изкачване по стръмните стъпала на обществената стълбица, което смущаваше Ейлийн, не го тревожеше изобщо.
Вечерята, както всички обикновени неща, бе успешна от гледна точка на онова, което може да се нарече организация и изящество. С разнообразните си вкусове и интереси Каупъруд бе в състояние да обсъжда съвсем конкретно и задълбочено изграждането на железопътните линии с мистър Рамбо, да говори за архитектура с мистър Лорд така, както например един многообещаващ студент разговаря със своя преподавател, а с жена като мисис Адисън или мисис Рамбо можеше да подхване или да поддържа разговор на всички интересуващи ги теми. За нещастие Ейлийн не се чувствуваше толкова сигурна не защото по характер и настроение бе повърхностна, а по-скоро защото имаше само смътна представа за живота. Толкова много неща бяха за нея неясни и мъгляви, затворена книга, просто далечни мъждиви проблясъци. Тя не познаваше литературата, ако не се броят някои автори, които наистина за културния човек са безинтересни. А колкото до изкуството, за нея то се свеждаше до хаоса от имена, които бе чула от Каупъруд. Но всичко това се изкупваше с хубостта й — тя бе един лъчезарен и трептящ object d’art9. Човек като Рамбо, затворен, сдържан и практичен, схвана моментално мястото на жена като Ейлийн в живота на Каупъруд. Тя беше от жените, които и той би оценил както подобава.