Единствената трудност беше, че той не разбираше абсолютно нищо от бизнеса със светилен газ — от това, как всъщност се произвежда и доставя той, — а и никога не беше проявявал особен интерес към него. Строежът на трамвайни линии, любимата му форма за търсене на печалби в рамките на градската община, за която беше натрупал почти безгранични специални знания, засега не му предлагаше никакви практически възможности тук, в Чикаго. Той обмисли положението, прочете как се произвежда светилен газ и неочаквано, както винаги, му провървя, намери човека, който му трябваше.
Разбра, че докато е действала и се е разраствала Южната компания, бе съществувало едно по-малко предприятие, основано от някой си Сипънс — Хенри Де Сото Сипънс, — който с някакви машинации се включил в начинанието и се сдобил с концесия да произвежда и продава газ в центъра на града, но си имал и неприятности със съда, докато най-сетне бил принуден или убеден да се оттегли. Сега се занимавал с недвижими имоти в Лейк Вю. Старият Питър Лохлин го познаваше.
— Тоя не си поплюва — каза Лохлин на Каупъруд. — Смятах, че с газа ще хване бика за рогата, но му намериха цаката и го разкараха. Резервоарът му до реката експлодира и мен ако питаш, той е убеден, че имат пръст онези приятелчета. Във всеки случай зарязал е всичко вече от години. Нито съм го виждал, нито съм го чувал.
Каупъруд изпрати стария Питър да намери Сипънс, да разбере с какво всъщност се занимава и дали проявява интерес да се заеме отново с газа. След няколко дни в кантората на „Питър Лохлин и К°“ влезе самият Хенри Де Сото Сипънс. Оказа се много дребен, около петдесетгодишен човек, носеше висока четириъгълна филцова шапка, късо кафяво палто с подплата (без нея палтото се превръщаше през лятото в сако) и обувки с тъпи върхове, приличаше на селски аптекар или книжар, или по-скоро на провинциален лекар или адвокат. Маншетите му се подаваха доста от ръкавите на палтото, вратовръзката стърчеше твърде много от жилетката, а високата му шапка беше килната прекалено назад, инак той беше приятен, любезен и интересен. Имаше къси бакенбарди, червеникавокафяви, предизвикателно щръкнали и гъсти вежди.
— Мистър Сипънс — каза любезно Каупъруд, — някога сте се занимавали с производството и доставката на светилен газ в Чикаго, нали?
— Струва ми се, че съм запознат не по-малко от другите с производството на светилен газ — отвърна почти предизвикателно Сипънс. — Години наред съм работил в тази област.
— Добре, мистър Сипънс, мисля си, че може би е изгодно да бъде създадена малка газова компания в някое от околните села, които сега никнат като гъби, и да видим дали няма да изкараме по някой и друг долар от нея. Самият аз не разбирам нищо от газ, но си рекох, че бих могъл да привлека някого, който се интересува от това. — Той погледна Сипънс приятелски, така, сякаш го преценяваше. — Чух, че сте човек с голям опит в този бранш в Чикаго. Ако създам такава компания и осигуря добра поддръжка, бихте ли се съгласили да поемете нейното ръководство?
„О, наистина зная всичко за бранша — понечи да каже мистър Сипънс. — Нищо няма да излезе.“ Но промени решението си още преди да е отворил уста.
— Ако ми се заплати добре — подхвърли предпазливо той. — Предполагам, знаете с кого трябва да се сражавате?
— О, да — отвърна усмихнат Каупъруд. — Какво имате предвид с това „ако ми се заплати добре“?
— Ами ако получавам шест хиляди долара годишно и достатъчен дял от печалбите на компанията — да кажем, половината или някъде там, мога и да помисля — отвърна Сипънс, решил да сплаши Каупъруд с прекалените си искания. Той и сега печелеше около шест хиляди долара в годината.