Успоредните релси ставаха все по-многобройни. Тук бяха събрани хиляди товарни вагони от цялата страна — жълти, червени, сини, зелени, бели. (Той си спомни, че в Чикаго завършваха вече тридесет железопътни линии, сякаш тук бе краят на света.) Повечето ниски едноетажни и двуетажни къщички, току-що построени от дърво, бяха небоядисани и вече опушени, а някои дори замърсени. По прелезите, където чакаха спокойно конски трамваи, каруци и двуколки с кални колела, той забеляза, че улиците са еднообразни и не-павирани, че тротоарите ту се издигат, ту се снишават — тук стъпала и нещо като платформа пред къщата, там дълга настилка от дъски, хвърлени направо в прерията върху калта. Какъв град! След малко се показа приток на замърсената, надменна и самодоволна малка река Чикаго с множество пухтящи влекачи, с черни омаслени води, с високи червени, кафяви и зелени силози за зърнени храни, с огромни стоварища за черни каменни въглища и жълтеникавокафяви складове за дървен материал.
Тук имаше живот, Каупъруд моментално го съзря. Изграждащият се град вреше и кипеше. В самия въздух имаше движение, допадащо на въображението му. Кой знае защо, Чикаго бе толкова различен от Филаделфия! И Филаделфия бе оживена. По едно време му се струваше прекрасна, цял един свят, но Чикаго, макар и очевидно много по-грозен, по му допадаше. Беше по-млад, по-изпълнен с надежда. Влакът спря, за да се вдигне един мост и под него да минат половин дузина големи лодки, натоварени със зърно и дървен материал — по шест в двете посоки, и в ярката светлина на утринното слънце, струяща между два склада за въглища, Каупъруд видя неколцина ирландски докери, които си почиваха на брега, при склад за дървен материал, чиято ограда се спускаше до самата вода. Здравеняци по сини и червени ризи, с дебели кожени ремъци, с малки лули между зъбите, те бяха чудесни, яки, мургави представители на човешкия род. Защо ли толкова го привличаха, запита се той. Този суров, мръсен град, изглежда, се състоеше от вълнуващи живописни картини. И сякаш пееше! Светът тук беше млад. Животът твореше нещо ново. Може би беше по-добре Каупъруд изобщо да не продължава на северозапад, щеше да реши по-късно.
А засега разполагаше с препоръчителни писма до видни граждани на Чикаго, които трябваше да занесе. Искаше да разговаря с някои банкери, търговци на зърнени храни и посредници. Фондовата борса на Чикаго го интересуваше, тъй като той познаваше изтънко нейната сложна дейност, а и тук се сключваха крупни сделки със зърнени храни.
Влакът най-сетне изтрополи покрай задните стени на няколко сиромашки къщурки и навлезе в дълъг низ от перони, покрити надве-натри просто с навеси, и сред тропота на превозващи багаж колички, на бълващи пара локомотиви и сновящи нагоре-надолу пътници Каупъруд излезе на Канал стрийт и нае един от файтоните, чакащи на дълга редица и придаващи на града столичен вид. Беше се спрял на „Гранд Пасифик“, най-значимия хотел в града, с най-голяма тежест в светското общество, и поиска да го откарат там. По пътя изучаваше улиците така, както би изучавал някоя картина. Бе трогнат от малките жълти, сини, землени, бели и кафяви трамваи, които виждаше тук-там, от уморените дръгливи коне с подрънкващи на шиите им звънци. Тези трамваи бяха несериозна работа, просто силно лакирани трески за горене с малко лъскав пиринч и стъкло по тях, но Каупъруд разбираше, че от тях човек може да натрупа състояние, ако градът се разраснеше. Знаеше, че трамваите са неговото естествено призвание. Нито борсовото посредничество, нито банкерството или търговията с ценни книжа не го привличаха така, както мисълта за трамваите и широката възможност за машинации, конто те предлагаха.