Неприятелят — градските газови компании, разделени на три фракции, не бяха ни най-малко подготвени за онова, което бе надвиснало над главите им. Когато най-сетне се разнесе новината, че в съветите в няколко предградия са били подадени молби за концесии, всяка от съществуващите компании заподозря другите в посегателство, предателство и грабеж. В съветите на въпросните предградия компаниите изпратиха хитри адвокати, но нито една от тях все още нямаше и най-малката представа кой стои зад всичко това или зад общия план за действие. Преди някоя да е успяла да възрази обосновано, преди да се е решила да плати доста тлъст подкуп, та предградието до нейната територия да й бъде оставено, преди да е организирала борбата по съдебен ред, предложенията за предоставяне на концесия на компанията бяха внесени в съветите и още след първото им обсъждане и след едно открито заседание, както го изискваше законът, бяха приети почти единодушно. Малките вестници на предградията, кажи-речи, забравени при подялбата на възнагражденията, нададоха силен вой на възмущение. Големите градски вестници в началото не обърнаха особено внимание, тъй като виждаха, че се отнася за отдалечени райони, те просто отбелязаха, че предградията тръгват добре по стъпките на градския съвет, затънал в престъпления.
Каупъруд се усмихна, когато видя в сутрешните вестници съобщението, че всичките му молби за концесии са били утвърдени. След това дни наред слушаше с удоволствие Лохлин, Сипънс, Маккибън и ван Сикъл, които му съобщаваха, че са получили официални предложения за откупуване на контролния пакет акции или преотстъпване на концесиите. Той разработваше със Сипънс плановете за практическото въвеждане на газовите заводи. Предстоеше им да издадат облигации, да пуснат на пазара акции, да сключат договори за доставки, да построят резервоари и цистерни, да прокарат газопроводи. Трябваше да бъде успокоена и надигналата се обществена съпротива. Де Сото Сипънс се оказа незаменим. Заедно с ван Сикъл, Маккибън и Стимсън, негови съветници в различните части на града, той докладваше стегнато на Каупъруд, който трябваше чисто и просто да кимне утвърдително или да каже „не“, след което де Сото започваше да купува, да строи, да копае изкопи. Каупъруд беше толкова доволен, че реши да задържи де Сото при себе си. Де Сото си мислеше с удоволствие, че му се е отдал случай да разчисти старите си сметки и да извърши големи дела, наистина изпитваше благодарност.
— Още не сме приключили с тези мошеници — заяви един ден той тържествуващо на Каупъруд. — Те ще се борят против нас, като възбуждат дела. По-късно могат и да се съюзят. Вдигнаха във въздуха газовия ми завод. Сега могат да вдигнат и нашите.
— Само да посмеят — отвърна Каупъруд. — И ние можем да вдигаме във въздуха, както и да даваме под съд. Аз обичам процесите. Така ще ги притиснем до стената, че ще има да молят за пощада.
Очите му блестяха весело.
Глава IX
В ТЪРСЕНЕ НА ПОБЕДАТА
Междувременно Ейлийн навлизаше постепенно в обществото, тъй като, макар да бе ясно, че няма да бъдат приети веднага — те не се и надяваха на това, — бе ясно също така, че не са и съвсем за пренебрегване. Онова, което спомагаше за създаването на приятна задружна работна атмосфера, беше очевидната привързаност на Каупъруд към жена му. Мнозина намираха Ейлийн може би за малко груба или недодялана, но в ръцете на един толкова силен и способен съпруг като Каупъруд тя сигурно щеше да напредне бързо. Така смятаха например мисис Адисън и мисис Рамбо. Маккибън и Лорд бяха на същото мнение. След като Каупъруд я обича, а това явно беше така, той щеше да я наложи в обществото. И Каупъруд наистина я обичаше по свой начин. Никога нямаше да забрави колко прекрасно се е държала с него в онези отминали дни, когато, макар да знаеше отлично обстановката в неговия дом, макар да знаеше, че е женен и има деца и че семейството й сигурно ще е против, тя бе отхвърлила условностите и бе потърсила любовта му. Колко непринудено му се беше отдала. Без дребнави и обидчиви заяждания и пазарлъци. От самото начало той беше „нейният Франк“ и Каупъруд още чувствуваше силно копнежа у нея да му принадлежи, да е негова, който ги бе дарил с онези първи прекрасни, почти невъобразими дни. Тя можеше да се кара с него, да се дразни, да капризничи, да спори, да го подозира и обвинява, че флиртува с други жени, но не се безпокоеше от леките отклонения от нормата — поне твърдеше, че е така. Той никога не й беше давал поводи. Ейлийн беше готова да му прости всичко, уверяваше тя, и щеше да го направи, стига той да я обича.