— Дявол такъв! — понякога му казваше закачливо. — Знам те аз тебе. Виждам как ти играят очичките. Красива стенографка си си взел в кантората. Подозирам, че имаш нещо с нея.
— Не ставай смешна, Ейлийн — отвръщаше той. — Не бъди груба. Знаеш, че няма да седна да се занимавам с някаква си стенографка. Кантората не е най-подходящото място за такива работи.
— Не е ли? Не ме заблуждавай. Познавам те. Всяко място за теб е подходящо.
Той се смееше, тя също. Не можеше да се сдържа. Обичаше го толкова много. В нападките й нямаше горчивина. Обичаше го и много често той я прегръщаше, целуваше я нежно и й шепнеше: „Мъничката ми! Червенокосата ми кукла! Наистина ли ме обичаш толкова много? Целуни ме тогава!“ Откровено казано, и у двамата пламтеше езическа страст. Докато не ги отчуждяха някакви външни причини, той не можеше да се надява на по-прелестни човешки отношения. Нямаше и следа от раздразнение, от потискащо отвращение. Ейлийн му допадаше физически. Винаги можеше да й говори весело и закачливо, дори нежно, защото тя не дразнеше духа му с превземки и предразсъдъци. Влюбена и донейде избухлива, понасяше и резките упреци, и забележките. Подсказваше смътно, със заобикалки онова, което ще е добро и за двамата. Сега мислите им бяха насочени най-вече към светското общество в Чикаго, към новата къща, за която вече бяха сключили договор, и как тя щеше да им помогне да навлязат и да се наложат в светските кръгове. Ейлийн си мислеше, че няма жена, чийто живот да е изглеждал по-розов. Всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Нейният Франк беше толкова красив, толкова влюбен, толкова великодушен. У него нямаше нищо дребнаво. Какво от туй, че от време на време се заглежда по други жени? Духовно Каупъруд й оставаше верен и досега тя не знаеше случай той да й е изменял. Макар да го познаваше добре, Ейлийн почти нямаше представа колко ловко умееше той да лъже и да се налага в подобни случаи. Но Каупъруд я обичаше и всъщност не й беше изневерявал никога.
Досега беше вложил около сто хиляди долара в газовите компании и бе повече от щастлив от възможностите, които му се откриваха, концесиите важаха за двадесет години. Тогава той щеше да е около шестдесетгодишен и щеше по всяка вероятност да е изкупил контролния пакет от акции на старите компании, да се е обединил с тях и да им е продал всичко много изгодно. Бъдещето на Чикаго беше от негова полза. Реши да вложи цели тридесет хиляди долара в картини, стига да намери подходящи, и да поръча портрет на Ейлийн, докато тя вее още е толкова красива. Изкуството отново започваше да го интересува безкрайно. Адисън притежаваше четири-пет ценни картини — по една от Русо12, от Грьоз13, Вуверман14 и Лорънс15 — купени бог знае откъде. Говореше се, че някой си хотелиер на име Коланд, търговец на манифактура и недвижими имоти, притежавал изумителна колекция. Адисън му разказа и за някой си Дейвис Траск, крал на търговията с железарски стоки, който също събирал картини. Каупъруд знаеше много семейства, които започваха да събират произведения на изкуството. Трябваше да започне и той.
След като си осигури концесиите, Каупъруд настани Сипънс в кантората си и засега му възложи цялата работа. В районите, в които се строяха заводите, той нае малки канцеларии с по няколко чиновници. Старите компании заведоха всевъзможни дела за забрана, отменяне и ограничаване, но Маккибън, Стимсън и старият генерал ван Сикъл се бореха срещу тях с троянска енергия и задоволство. Гледката беше забавна. Все още почти никой не знаеше, че Каупъруд е навлязъл в деловия живот на Чикаго. Той продължаваше да е твърде незначителна фигура. Името му дори не бе споменато във връзка е цялата тази работа. Около имената на други хора се шумеше всеки ден и това възбуждаше донякъде завистта му. Кога ще блесне и той? Скоро, съмнение няма. И така двамата с Ейлийн заминаха през юни спокойни, богати, весели, в цветущо здраве и настроение, решили да се наслаждават докрай на първото си пътуване в чужбина.
Пътешествието беше великолепно. Адисън бе достатъчно любезен да поръча по телеграфа в Ню Йорк цветя, които да бъдат занесени на мисис Каупъруд на парахода. Маккибън изпрати пътеводители. Каупъруд, който не беше сигурен дали някой ще изпрати цветя, поръча също — две прекрасни кошници, които заедно с тази на Адисън станаха три и които с прикачени към тях визитни картички ги очакваха в преддверието на горната палуба. Някои от хората, които се хранеха на капитанската маса, се опитаха да се запознаят със семейство Каупъруд. Канеха ги да играят карти или на любителски концерти. Морето обаче беше бурно и на Ейлийн и беше лошо. Беше й трудно да поддържа външния си вид и тя си стоеше в каютата. Държеше се много високомерно и студено с всички освен с неколцина, с които също внимаваше в разговорите, си. Чувствуваше, че започва да става много важна личност.
12
Теодор Русо (1812—1867) — френски живописец, основател на барбизонската школа. — Бел. прев.
15
Томас Лорънс (1769—1830) — английски портретист, президент на Лондонската академия за изящни изкуства. — Бел. прев.