Преди да тръгне, тя почти бе опразнила модната къща на Донован в Чикаго. Бельо, халати, костюми за разходка и езда, вечерни тоалети — всичко беше в неизброими количества. Беше си взела чантичката със скъпоценностите, която носеше винаги у себе си и в която имаше бижута за тридесет хиляди долара. Обувките, чорапите, шапките и допълненията към тоалета й нямаха чет. Каупъруд се гордееше много с нея точно заради това. Тя притежаваше такъв вкус към живота! Първата му жена беше бледа и доста анемична, докато Ейлийн просто преливаше от физическа жизненост. Тя си тананикаше, шегуваше се, труфеше се и кокетничеше. Има хора, които са създадени така, че не се замислят и взират в себе си. Земята с цялото й дълго минало бе за Ейлийн нещо смътно, на което тя не отдаваше особено значение, да не кажем никакво. Може би беше чувала, че някога е имало динозаври и летящи влечуги, но дори и да беше така, те не й правеха впечатление. Някога някой бил казал или пък казва, че човекът е произлязъл от маймуните, което, макар и невероятно, можеше все пак да е истина. Разбиващите се в океана хълмове от зелена вода създаваха у нея чувството за безпределност и ужас, но не и безпределността в сърцето на поета. Параходът беше сигурен, каза и го капитанът в синя униформа и златни копчета на масата, преизпълнен от желание да е любезен с нея. Тя всъщност се осланяше на него. А освен това Каупъруд беше винаги с нея и гледаше на целия този вълнуващ спектакъл на живота подозрително, не тревожно, но бдително и не казваше нищо.
В Лондон благодарение на дадените им от Адисън писма те получиха няколко покани за опера, за вечери, за Гудуд, където да прекарат края на седмицата, и така нататък. Возеха се с карети, кабриолети и файтона. Поканиха ги да прекарат края на седмицата на яхта по Темза. Техните домакини англичани гледаха на всичко това като на финансово начинание, като на проява на делова мъдрост, бяха любезни и учтиви, но нищо повече. Ейлийн бе много любопитна. Направиха й впечатление прислугата, обноските, стилът. Моментално започна да си мисли, че може би не всичко в Америка е както трябва, там все още липсваха толкова много неща.
— Слушай, Ейлийн, на нас двамата ни предстои да живеем години наред в Чикаго — отбеляза Каупъруд. — Гледай трезво на нещата. Не виждаш ли, че тези хора хич не ги е грижа за американците? Не биха ни приели, ако живеехме тук, поне засега. Ние сме само едни минаващи чужденци, към които те са любезни.
Каупъруд разбираше ясно всичко това.
В известно отношение Ейлийн беше поразглезена, но какво да се прави! Сменяше постоянно тоалетите си. Англичаните свикнаха да я виждат — в Хайд Парк, където яздеше или се возеше в карети, в хотел „Кларидж“, където бяха отседнали, на Бонд стрийт, където правеше покупките си. Англичаните, повечето от които бяха високомерни, крайно консервативни и сдържани във вкусовете си, просто вдигаха вежди. Каупъруд схващаше положението, но не казваше нищо. Той обичаше Ейлийн, тя го удовлетворяваше, а поне засега беше и красива. Ако успееше да уреди положението й в Чикаго, това като начало щеше да е напълно достатъчно. След трите седмици, през които живяха много бурно и Ейлийн огледа всичко, с което отдавна се слави и гордее Англия, те заминаха за Париж..,
Тук Ейлийн беше обхваната от нещо като детски възторг.
— Знаеш ли — каза тя съвсем сериозно на Каупъруд на втората сутрин, — англичаните не знаят да се обличат. Мислех, че не е така, но най-елегантните от тях подражават на французите. Вземи например онези мъже, които видяхме снощи в „Кафе д’Англе“. Нито един от англичаните, които срещнах, не може да се сравнява с тях.
— Ти имаш екзотичен вкус, скъпа — отвърна Каупъруд, който я наблюдаваше с приятно любопитство, докато затягаше вратовръзката си. — Френският елегантен свят е твърде изискан, контешки. Струва ми се дори, че някои от тези млади мъже са с корсети.