За да разберем женския ум от ония години, трябва да се върнем към времето на средновековието, когато църквата е била в разцвета си и прилежните, ала почти непознаващи живота поети са обграждали жените с мистичен ореол. Оттогава девойката, както и жената са възпитавани да вярват, че са замесени от по-доброкачествено тесто, отколкото мъжът, че са родени да го облагородяват и че тяхното благоволение е безценно. Тази розова романтична мъгла, която няма нищо общо с личния морал, породи обаче пренебрежителното отношение на жените към мъжете и дори към техните посестрими. Атмосферата в Чикаго, сред която попадия сега Ейлийн, беше съставена отчасти от тази илюзия. Дамите, на които бе представена, принадлежаха точно към този измислен свят. Те се смятаха за съвършени, така както бяха представени в религиозната живопис и литература. Техните съпрузи трябваше да бъдат образец, достоен за възвишените им идеали, а другите жени не трябваше да притежават и най-малките недостатъци. Ейлийн, припряна и непринудена, щеше да се присмее над всичко това, стига да можеше да го разбере. Но тя не го разбираше и се чувствуваше плаха и несигурна в присъствието на някои жени.
Пример в това отношение бе мисис Нори Симс, която не се отлъчваше от мисис Ансън Мерил. Бе върховно удоволствие за нея да бъде поканена у семейство Ансън Мерил на чай, обед или вечеря или мисис Мерил да я откара до центъра на града. Тя обичаше да повтаря bon mots17 на своя идол, да разисква колко учудващо културна е, да разказва как хората понякога не вярвали, че е съпруга на Ансън Мерил, въпреки че самата тя им го казвала — изтъркани шеги, стари колкото светът. Самата мисис Симс беше доста безлична и безинтересна, но бе хитра, хубавка, с вкус и умееше да си пробива път в обществото. Двете деца на семейство Симс (малки момиченца) бяха научени на всички светски обноски — за огромно удоволствие на своите родители кокетничеха, усмихваха се, правеха реверанси и така нататък. Бавачката им ходеше с униформа, а гувернантката беше жена, на която можеше да се разчита. Мисис Симс се държеше надуто, съобразяваше се само с онези, които бяха над нея, а към обикновените хора, сред които, ще не ще, трябваше да живее, се отнасяше с невъзмутимо презрение.
По време на първата вечеря, на която покани семейство Каупъруд, мисис Симс се опита да надникне в живота на Ейлийн във Филаделфия и я попита дали познава семействата на Артър Лий, Тревър Дрейк, Робърта Уилинг или Мартин Уокър. Самата тя не ги познаваше, но бе чувала мисис Мерил да говори за тях и това и беше достатъчно, за да ги спомене. Ейлийн веднага се приготви за отбрана и побърза да излъже хитро, за да се отърве, като кача, че ги познава, както всъщност и беше — макар и много бегло, — и то преди да е плъзна ма мълвата за връзката й с Каупъруд. Това се хареса на мисис Симс.
— Непременно ще кажа на Нели — възкликна тя, като свойски нарече мисис Мерил на малко име.
Ейлийн се страхуваше, че ако тези разговори продължат, скоро целият град ще научи, че преди да стане законна жена на Каупъруд, му е била любовница, че макар името й да не се е споменавало, и тя е била ответница в бракоразводното дело, че Каупъруд е лежал в затвора. Само неговото богатство и нейната красота можеха да я спасят, но дали наистина щяха да я спасят?
Една вечер отидоха на вечеря у Дуейн Кингланд и мисис Брадфорд Канда я попита, както й се стори, твърде многозначително, дали познава нейната приятелка мисис Шайлър Еванс от Филаделфия. Ейлийн се уплаши.
— Не допускаш ли, че някои от тях знаят за нас? — попита тя Каупъруд, докато се прибираха.
— Възможно е — отвърна замислено той. — Всъщност не зная. Но на твое място нямаше да се безпокоя. Ако мислиш за това постоянно, сама ще им го подскажеш. Аз не скрих и нямам намерение да крия, че във Филаделфия съм лежал в затвора. Всичко беше скалъпено, нямаха право да ме пращат в затвора.