От Ню Йорк, Върмънт, Ню Хампшир и Мейн бе пристигнало странно общество от упорити, търпеливи, решителни хора, неизучили още буквара на изтънчеността, гладни за нещо, което дори когато го постигнеха, не можеха да проумеят, зажаднели да бъдат наричани велики, решени да се прославят, без изобщо да знаят как. Тук идваха мечтателният богат южняк, лишен от своето наследство1, изпълненият с надежди студент от Йейл, Харвард и Принстън, извоювалият избирателни права рудокопач от Калифорния и Скалистите планини с торбички злато и сребро. Тук вече бяха пристигнали объркани чужденци, смутени от неразбираемата реч — унгарци, поляци, шведи, германци, руснаци, търсещи колониите на сънародниците си и избягващи съседи от друга раса.
Тук бяха негърът, проститутката, мошеникът, комарджията, раг excellence2 романтичният авантюрист. Град с шепа кореняци, град, препълнен със сбирщина, дошла от хиляди други градове. Ярко блестяха светлините на публичните домове, силно кънтяха звуците на банджо, цитри и мандолини из кръчмите, всички мечти и жестокости на времето сякаш се събираха, за да се веселят (и наистина се веселяха) в това новооткрито чудо — живота в столицата на западните щати.
Първият виден гражданин на Чикаго, когото Каупъруд потърси, беше директорът на „Лейк сити нешънъл банк“, най-голямата финансова организация в града с капитал от над четиринадесет милиона долара. Банката се намираше на Диърборн стрийт в Мънроу, на една-две пресечки от хотела на Каупъруд.
— Разберете кой е този човек — разпореди се мистър Джуда Адисън, председател ма банката, когато видя Каупъруд да влиза в приемната му.
Прозорците в кабинета на мистър Адисън бяха разположени така, че протегнеше ли врат, той можеше да види всички, които влизат в приемната му, преди още те да са го забелязали, и остана поразен от лицето и силата на Каупъруд. Дългото общуване с банковия и деловия свят бяха засилили още повече свободата и увереността, присъщи на Каупъруд. Той изглеждаше необикновено зрял за своите тридесет и шест годили — учтив, уравновесен, проницателен, с очи, красиви като на нюфаундлендско или овчарско куче, невинни и обаятелни. Чудесни очи, меки, понякога преливащи от пролетна свежест, излъчващи щедро човешко разбиране, които в миг можеха да станат жестоки и да започнат да хвърлят мълнии. Измамни очи, неразгадаеми, но очарователни както за мъжете, така и за жените, независимо от общественото им положение и условията на живот.
Секретарят се върна с препоръчителното писмо на Каупъруд, който побърза да влезе.
Мистър Адисън се надигна несъзнателно от мястото си — нещо, което невинаги правеше.
— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Каупъруд — каза любезно той. — Видях ви току-що да влизате. Нали виждате какви са ми прозорците, пред очите ми е всичко наоколо. Седнете, няма да откажете една ябълка, нали? — Той издърпа някакво чекмедже отляво, извади няколко лъскави тъмночервени ябълки и му подаде една. — Всяка сутрин по това време изяждам по ябълка.
— Не, благодаря — отвърна учтиво Каупъруд, като преценяваше характера и умствените възможности на своя домакин. — Никога не ям между закуската и обеда, но ви благодаря за любезността. Просто минавам през Чикаго и си помислих, че мога да ви връча тона писмо още сега. Струва ми се, бихте могли да ми разкажете нещичко за града от гледна точка на капиталовложенията.
Докато Каупъруд говореше, Адисън — нисък, набит и червендалест мъж с прошарени бакенбарди чак до долния кран на ушите, със сурови, бляскави мигащи сиви очи, горд, щастлив и самонадеян — дъвчеше ябълката и съзерцаваше Каупъруд. Както се случва в живота, той често харесваше или не харесваше хората още от пръв поглед и много се гордееше с умението си да ги преценява. Бе почти глупаво за сдържан човек като него, по той веднага бе завладян от Каупъруд — мъж, превъзхождащ го извънредно — не поради писмото на Дрексъл, в което се говореше за „безспорния му финансов гений“ и за ползата, която ще има Чикаго, ако той се засели в него, а заради това смайващо чудо — очите му. Каупъруд, макар наглед непреодолимо сдържан, излъчваше огромна човечност, която развълнува неговия събрат банкер. И двамата бяха по своему живи загадки, но филаделфиецът бе много по-изтънчен. Адисън правеше впечатление на добър енориаш и примерен гражданин, бе изразител на схващания, с каквито Каупъруд никога не би се унизявал. И двамата бяха жестоки по свой начин, ненаситни за материални блага, само че Адисън беше по-слабият, тъй като все още се страхуваше — много се страхуваше — от онова, което можеше да му донесе животът. Мъжът пред него не притежаваше чувство за страх. Адисън раздаваше разсъдливо пари за благотворителни цели, уж се придържаше към скучния обществен ред, преструваше се, че обича жена си, от която му беше дошло до гуша, и тайно се отдаваше на своите човешки удоволствия. Мъжът пред него не се придържаше към нищо, не споделяше нищо с никого освен с най-близките си, над които властваше духовно, и правеше онова, което сметнеше за добре.
1
След гражданската война в САЩ (1861 — 1865) имуществото на богатите южняци било отнето. — Бел. прев. Най-вече (фр.). — Бел. прев.