Почне ли да се говори за теб, ползваш ли се дори и с умерен успех в обществото, рискуваш да станеш обект на одумки. И най-малко да се откроиш, да се издигнеш над тълпата, любителите на злословията искат да разберат — кой, какво, защо. Въодушевлението на Ейлийн, съчетано със способностите на Каупъруд, можеха да превърнат тържеството по случай новата къща в нещо изключително, което при съществуващите обстоятелства си беше опасно. Обществото в Чикаго все още беше извънредно назадничаво, както вече стана дума, то се развиваше малко или повече мудно и тромаво. Да нахълташ в него с нещо изключително блестящо и бомбастично, означаваше да се изложиш на големи опасности. По-предпазливите, дори и да не дойдеха, щяха да подочуят нещо, а след това да произнесат окончателната си дума и мнение.
Тържеството започна с прием в четири часа, който продължи до шест и половина и в девет часа бе последван от бал под звуците на известен струнен оркестър от Чикаго и музикална програма, изпълнена от доста прочути артисти, а след това, от единадесет до един часа, имаше пищна вечеря на светлината на китайски фенери, сервирана на масички в три от стаите на първия етаж. Като допълнение към всичко това Каупъруд накачи по стените не само ценните картини, които бе купил в чужбина, но и една нова великолепна творба на Жером, по онова време на върха на своята екзотична слава, картина с голи одалиски от харем край ориенталски басейн, облицован е пъстри камъчета. Това бе за Чикаго малко или повече „разпусната“ живопис, шокираща профаните, макар и безобидна за посветените; платното все пак съживяваше с цветовете си галерията, от което тя се нуждаеше. Имаше и един портрет на Ейлийн, току-що пристигнал и окачен, нарисуван от холандския художник Ян ван Беерс, с когото те се бяха запознали предишното лято в Брюксел. Ейлийн му позира девет пъти и картината бе наистина блестяща, с ярки цветове на фона на летен ден сред природата: езеро, обградено с нисък зид, ъгъл на холандски дворец от червени тухли, леха лалета, синьо небе с пухкави облачета. Ейлийн седеше на извитата подпора за ръце на каменна пейка, бе стъпила върху зелената трева и държеше небрежно на една страна розовобял чадър с дантела по краищата, закръглена и здрава, тя беше облечена по последна парижка мода в копринен костюм на бели и сини райета, на главата си носеше широкопола сламена шапка със сини и бели панделки, много ефирна, засенчваща живите й чувствени очи. Художникът беше доловил много точно нейния характер, порива й, дързостта и самонадеяността, присъщи на неопитните или на хората без дълбока душевност. Свеж и малко претенциозен портрет, както всичко, свързано с Ейлийн, той събуждаше завист у онези, които не са така щедро надарени от живота, и въпреки това бе чудесен като жанрова картина. В топлата светлина на газовите лампи Ейлийн изглеждаше на портрета особено бляскава — глезена, безгрижна, самодоволна — добре гледана и хранена избраница на съдбата. Мнозина се спираха пред портрета, много бяха и коментарите, изречени тихо или на висок глас.
Този ден започна за Ейлийн с известна несигурност и тревожно предчувствие. По съвет на Каупъруд бе наела секретарка, млада и прилежна, която написа и изпрати поканите, подреди отговорите, а също така изпълняваше разни дребни заръки и я съветваше за едно-друго. Камериерката, французойката Фадет, остана без крака, докато приготви двата тоалета, които този ден щеше да облече Ейлийн — единия към два часа, другия между шест и осем. Нейните mon dieu и par blue18 се чуваха непрестанно, докато тя търсеше някоя част от тоалета или лискаше някое украшение, тока или карфица. Битката на Ейлийн за собствено съвършенство беше както винаги неумолима. Доста се измъчи, докато реши коя е най-подходящата рокля. Портретът й върху източната стена на художествената галерия я подтикваше към надпревара, тя изпитваше чувството, че ще я съди цялото общество. Терез Донован, шивачката от Чикаго, й даде съвет, но Ейлийн се спря на една тежка рокля от кафяво кадифе, ушита от Уърг в Париж — дреха с много достойнства, която показваше съвършенството на шията и раменете й и хармонираше прекрасно с кожата и косата й. Ейлийн си сложи обици от аметист, после ги смени с топазени, обу кафяви копринени чорапи и кафяви обувки с черни емайлирани копчета.
Лошото при Ейлийн беше, че тя никога не вършеше тези неща с лекотата, но която безпогрешно ще разпознаеш уверената светска жена. Никога не владеете докрай положението, тъй като се оставяше то да овладее нея. Понякога се оправяше само благодарение на превъзходната лекота и изисканост на Каупъруд. Когато той беше до нея, тя се чувствуваше като голяма дама, достойна за всяко общество. Останеше ли сама, смелостта й, колкото и голяма да беше, се разклащаше. Тъмното й минало не й излизаше от ума.