— Виждам — обърна се една сутрин Ансън Мерил към жена си по време на закуска, — че името на този Каупъруд започва да се мярка по вестниците. „Таймс“ беше на масата пред него и той гледаше заглавие, разположено както едно време на пирамида: „Няколко граждани на Чикаго са обвинени в заговорничество — Франк Алджърнън Каупъруд, Джъдсън П. ван Сикъл, Хенри де Сото Сипънс и други фигурират в жалбата, подадена до Окръжния съд.“ По-нататък се привеждаха и други факти. — А аз си мислех, че е само един борсов посредник.
— Знам малко за тях — отвърна жена му, — само онова, което ми каза Бела Симс. Какво пишат?
Той й подаде вестника.
— Винаги съм си мислела, че са обикновени парвенюта — продължи мисис Мерил. — От онова, което чувам, тя е невъзможна. Никога не съм я виждала.
— Започва добре като филаделфиец — усмихна се Мерил, — Виждал съм го в „Калюмет“. Изглежда ми много обигран; Във всеки случай е доста оправен в работата си.
По същия начин и мистър Норман Шрайхарт, който досега не се беше замислял за Каупъруд, макар и да бе забелязал появата му в залите на „Калюмет“ и „Юниън лийг“, се запита сериозно кой всъщност е той. Шрайхарт, много висок и едър, с голяма духовна сила, як като бик, съвсем различен от Ансън Мерил, го срещна в „Калюмет“ малко след като се бе вдигнал шум във вестниците. Той потъна до Мерил в огромния кожен диван и попита:
— Адисън, кой е този Каупъруд, чието име се появява тези дни из вестниците? Ти познаваш всички тези хора. Не ме ли запозна веднъж с него?
— Разбира се, че те запознах — отвърна весело Адисън, който въпреки нападките срещу Каупъруд беше по-скоро доволен, отколкото обезпокоен. От вълненията на конкурентите, въвлечени в цялата тази битка, беше съвсем ясно, че Каупъруд дърпа доста ловко конците и, което беше най-хубавото, държи имената на своите поддръжници в сянка. — Роден е във Филаделфия. Дойде тук преди няколко години и се залови със сделки със зърно и с посредничество. Сега е банкер. Бих казал, че е доста умен. Има много пари.
— Вярно ли е, както пишат вестниците, че през 1871 година е фалирал във Филаделфия и е задлъжнял с цял милион?
— Доколкото зная, да.
— А лежал ли е там в затвора?
— Май, че да. Но все пак, мен ако питаш, не за престъпление. От онова, което чувам, изглежда, не се е спогодил с политиците и финансистите.
— И както твърдят вестниците, е само на четиридесет години?
— Горе-долу на толкова, струва ми се. Защо?
— О, защото с този свой план да прати по дяволите тукашните газови компании цели надалече. Допускаш ли, че ще успее?
— Не зная. Виждам само онова, което пишат вестниците — отвърна предпазливо Адисън.
Всъщност не искаше да говори за тези работи. Точно тогава Каупъруд правеше всичко възможно да постигне чрез един посредник компромис и да обедини всички заинтересовани. Нещата не вървяха много добре.
— Хм! — изсумтя Шрайхарт.
Той се чудеше как така хора като него, като Мерил, Арнийл и останалите не са се сетили досега да се заемат с това и да изкупят акциите на старите компании. Тръгна си много заинтригуван и след ден-два — дори още на следващата сутрин — разработи план. Подобно на Каупъруд и той беше умен, твърд и пресметлив. Вярваше безрезервно в Чикаго и във всичко, свързано с неговото бъдеще. Сега, когато Каупъруд се бе: заел с газовите предприятия, той разбра как стоят нещата. Все още не беше невъзможно да се намеси още някой и с изкусни спекулации да си осигури така желаната награда. Знае ли човек, може би Шрайхарт щеше да успее да привлече и Каупъруд на своя страна?
Много властен, мистър Шрайхарт не вярваше в сътрудничеството и капиталовложенията на дребно. Ако се впуснеше в начинание като това, предпочиташе той да дърпа конците. Реши да покани Каупъруд в кантората си и да обсъдят заедно въпросите. И затова възложи на секретарката си да му напише бележка, в която с доста високомерни изрази да покани Каупъруд да го навести „по работа“.
Случи се така, че точно по това време Каупъруд бе доста сигурен в мястото, което заемаше във финансовия свят в Чикаго, макар и все още да го болеше и да му горчеше от клеветите, разпространявани по негов адрес от кого ли не. Но бе с такъв характер, че в подобни случаи проявяваше грубо презрение към цялото човечество — и към богатите, и към бедните. Даваше си сметка, че макар и да ги бяха запознавали с Шрайхарт, той никога не си беше прасил труда да го забележи.