Шрайхарт се усмихна.
— Но, драги господине — поде той, — вие забравяте, че аз ще осигуря почти целия капитал за това сливане.
— Вие пък забравяте — възрази Каупъруд, — че аз не съм новак. Гарантирам ви, че ще осигуря целия капитал и ще ви дам добро възнаграждение за вашите услуги, ако го предпочитате. Плановете и концесиите на старите и новите компании все струват нещо. Забравяте, че Чикаго расте.
— Знам — отвърна уклончиво Шрайхарт, — но знам също така, че ви предстои дълга борба, по която ще хвърлите доста пари. При сегашното положение на нещата не можете да очаквате, че ще склоните сам старите компании да се споразумеят. Доколкото разбрах, те отказват да работят с вас. Иска се външен човек като мен — човек с влияние или може би по-точно един стар жител на Чикаго, човек, който познава тези хора, — за да осъществи сливането. Нима смятате, че има друг човек, който да се справи по-добре от мен?
— Защо пък да е невъзможно да намеря и друг? — отвърна съвсем спокойно Каупъруд.
— Аз не мисля така, най-малкото при сегашното положение на нещата. Старите компании не са склонни да работят с вас, те предпочитат мен. Не е ли по-добре да приемете моите условия и да ме оставите да продължа нататък и да приключа с цялата тази работа?
— Ни най-малко при тези условия — отвърна доста непринудено Каупъруд. — Навлезли сме дълбоко в неприятелската територия и сме постигнали твърде много. В най-лошия случай три или четири акции за една нова — каквито и условия да предявите към акционерите от старите компании, — а също така трябва да получа половината от онова, което ще остане. Нали трябва да деля и с други. (И това не беше вярно.)
— Не — отговори Шрайхарт уклончиво, като поклати квадратното си лице. — Изключено. Рисковете са твърде големи. Бих могъл да ви дам евентуално една четвърт — все още не мога да кажа точно.
— Половината или нищо — отсече Каупъруд.
— Това окончателно ли е? — попита той.
— Да.
— Тогава се боя, че няма да се споразумеем. Съжалявам. Сигурно борбата ще ви се види доста дълга и ще ви струва скъпо.
— Напълно съм го предвидил — отвърна финансистът.
Глава XII
НОВ ДОВЕРЕНИК
Каупъруд, който отказа така учтиво, но твърдо на Шрайхарт, щеше да научи, че който вади нож, от нож умира. Много скоро неговият бдителен пълномощник, който държеше под око капитолия на щата, където се регистрираха новите акционерни дружества, градския съвет и съветите на предприятията, съдилищата и така нататък, подразбра, че се подготвя важно контранастъпление. Старият генерал ван Сикъл пръв съобщи, че в Северната компания става нещо. Той дойде късно един следобед с небрежно наметнат вехт шинел и ниско нахлупена над рунтавите вежди шапка и в отговор на поздрава на Каупъруд: „Добър вечер, генерале, какво обичате?“, седна с важен вид.
— Гответе се за буря в близко време, капитане — отбеляза той, като се обърна към финансиста с почетното звание, с което бе свикнал да си служи.
— Какво се е случило пак? — попита Каупъруд.
— Засега нищо страшно, но може и да се случи. Някой — не зная кой — слива трите стари компании. В Спрингфийлд е поискано разрешение за регистрация на Чикагската обединена компания за светилен газ и гориво и в кредитното дружество „Дъглас“ директорите заседават непрекъснато. Научих го от Дъниуей, който май има осведомени приятели.
Каупъруд допря но навик върховете на пръстите си и започна да ги почуква леко и отмерено.
— Чакайте да си помисля — кредитното дружество „Дъглас“. Негов председател е мистър Симс. Той не е достатъчно умен да организира подобно нещо. Кои са учредителите?
Генералът извади списък с четири имена, сред които нямаше нито един служител или директор от старите компании.
— Всички са подставени лица — отсече Каупъруд. След като помисли малко, добави: — Мисля, че зная кой стои зад всичко това, генерале, но вие не се безпокойте. Дори и Да се слеят, те не могат да ни сторят нищо. Рано или късно ще ни продадат акциите си или в края на краищата ще изкупят нашите.