Сега четиридесет и осем годишният Маккенти беше изключително влиятелен. Огромната му къща в Западната страна на града на ъгъла на Харисън стрийт и Ашланд авеню се посещаваше по всяко време от финансисти, предприемачи, собственици на кантори, свещеници, съдържатели на кръчми — накратко казано, от цялата гама на дейния и изтънчен политически свят. Тези хора можеха да получат от Маккенти разумен съвет, успокоение и решение, от които понякога се нуждаеха извънредно много и за които искаха да си платят по едни или друг начин — често само с благодарност и признание на ръководната му роля. Полицаи и служители от полицията, заслужаващи да бъдат уволнени, които той понякога успяваше да спаси, майки, чиито прегрешили синове и дъщери измъкваше от затворите и отново ги връщаше по домовете им, съдържатели на вертепи, които защитаваше от твърде грубото рушветчийство на местната полиция, политици и съдържатели на пивници, заплашвани да бъдат пометени от недоволството на гражданите — за всички тях в час на изпитание той бе като изпратен от небесата син на светлината, нещо като бог на западните щати — с гладко добродушно артистично лице, всесилен, състрадателен към всички, съвършен. От друга страна, имаше и неблагодарници, непреклонни или лицемерни фанатици и реформатори, заговорничещи и плетящи интриги съперници, които откриваха, че за тях е пагубно да се възправят срещу него. Имаше и много подлизурковци около почти императорския му трон, които винаги му бяха на разположение. Маккенти се обличаше скромно, не бе претенциозен във вкусовете си, беше женен и (очевидно) много щастлив, смяташе се за католик, макар че всъщност не проявяваше набожността си, беше приветлив и съсредоточен и приличаше на Буда — могъщ и загадъчен.
Каупъруд и Маккенти се запознаха една пролетна вечер у Маккенти. Прозорците на голямата къща бяха отворени зад дръпнатите пердета, които се поклащаха леко на ветреца. Заедно с аромата на зараждащата се зеленина се носеше и миризмата на кланица.
След като изпрати две препоръчителни писма — от Адисън и от някакъв доста известен съдия, осигурени му от Ван Сикъл, Каупъруд бе поканен на посещение. Щом дойде, му предложиха питие, пура, запознаха го с мисис Маккенти, която не участваше в светския живот и винаги изпитваше удоволствие да се срещне поне за миг със знаменитостите от. висшето общество, и накрая го поканиха в библиотеката. Ако беше обърнал внимание, Каупъруд щеше да забележи, че мисис Маккенти е пълна петдесетгодишна жена, нещо като една презряла Ейлийн, но все още запазила нещичко от някогашната си предизвикателна красота и прикриваща доста умело, че някога е била проститутка. Така се случи, че тази вечер Маккенти беше в чудесно настроение. Точно сега не го тревожеха никакви политически проблеми. Беше началото на май. Навън дърветата бяха напъпили, врабчетата и червеношийките чуруликаха и даваха воля на настроенията си. Във въздуха се носеше лека омара и първите комари проучваха завесите по прозорците и вратите. Въпреки многото си грижи Каупъруд също беше в добро настроение. Обичаше лошота — дори най-трудните му усложнения, а може би най-много тях. Природата беше красива, понякога нежна, но си струваше да живееш именно заради трудностите, замислите, интригите, сплетните, които трябва да изглаждаш и преодоляваш.
— Е, мистър Каупъруд — започна Маккенти, когато влязоха накрая в прохладната приятна библиотека, — с какво мога да съм ви полезен?
— Мистър Маккенти — отвърна Каупъруд, като претегляше думите и пускаше в ход най-добрите си качества, — не е кон знае какво, но все пак е нещо. Бих желал да получа концесия от градския съвет на Чикаго и ви моля да ми помогнете, стига да искате. Зная, можете да ме попитате защо не отида направо в съвета. Бих го направил, само че има кръгове — хора, — които сигурно ще дойдат при вас. Надявам се, няма да се обидите, ако кажа, че винаги съм ви смятал за нещо като арбитър в политическите свади на Чикаго.