— Разбира се, ще ви кажа, мистър Каупъруд — отвърна Адисън. — Ние, хората от Чикаго, имаме толкова високо мнение за себе си, че понякога се страхуваме да изречем всичко, което мислим, та да не би да изглеждаме малко чудати. Приличаме на най-малкия син в семейството, който знае, че може да напердаши всички останали, но не желае да го прави — поне засега. Не сме толкова красиви, колкото бихме могли да бъдем — виждали ли сте някога красиво подрастващо момче, — но сме абсолютно сигурни, че ще станем. Дрехите и обущата ни смаляват всеки шест месеца, затова не изглеждаме чак толкова модерни, но под тях има големи, здрави и яки мускули и кости, мистър Каупъруд, вие сам ще го откриете, когато се вгледате по-добре наоколо. Тогава ще престанете да обръщате такова внимание на облеклото.
Кръглите и искрени очи на мистър Адисън се присвиха и за миг станаха сурови. В гласа му се появи някаква метална твърдост. Каупъруд усети, че той е искрено влюбен в града, в който се беше заселил. Чикаго бе най-обожаваната му любима. В следващия миг кожата около очите му се набръчка, устните се отпуснаха и Адисън се усмихна.
— С удоволствие ще ви кажа всичко, което мога — продължи той. — Има много интересни неща за разказване.
Каупъруд му отправи лъчезарен и насърчителен поглед. Започна да разпитва за развитието на една или друга промишленост, за един или друг търговски бранш или занаят. Тук някак си беше по-различно от атмосферата във Филаделфия — бе някак по-свежо и богато. Стремежът към растеж и към максималното използване на тукашните предимства беше присъщ на западните щати. Този стремеж бе едната страна от живота тук и се харесваше на Каупъруд, независимо дали той щеше да се възползва от него или не. Той бе благоприятен за собственото му бъдеще. Каупъруд трябваше да накара хората да забравят неговото минало на затворник, да се отърве от жена си и двете си деца — юридически (нямаше намерение да пренебрегва финансовите си задължения към тях). Трябваше да прояви малко от западняшкото безгрижие и ентусиазъм, за да си прости силата и свободата, с които пренебрегваше и отхвърляше общоприетите условности. Аз стоя над всичко, такова беше неговото кредо, но за да го следва, трябваше да заобикаля и превъзмогва предразсъдъците на другите. Усети, че банкерът пред него, макар и да не бе станал глина в ръцете му, бе склонен към едно силно и полезно приятелство.
— Моите впечатления от града са напълно благоприятни, мистър Адисън — каза Каупъруд след малко, макар и дълбоко в себе си да призна, че това не е съвсем вярно — не беше сигурен дали в края на краищата ще намери сили да живее в такъв разкопан и строящ се град. — Видях само част от него от влака. Хареса ми неговият размах. Уверен съм, че Чикаго има бъдеще.
— Предполагам, пристигнали сте през Форт Уейн — каза надменно Адисън. — Видели сте най-лошата му част. Ще ми позволите да ви покажа някои от най-хубавите квартали. Къде впрочем сте отседнали?
— В „Гранд Пасифик“.
— Колко време ще останете тук?
— Не повече от ден-два.
— Чакайте да помисля — и мистър Адисън извади часовника си. — Предполагам, няма да имате нищо против да се срещнете с някои от нашите най-изтъкнати хора — разполагаме с малка трапезария в клуба „Юниън лийг“, където от времена време се отбиваме. Ако желаете, ще ми бъде приятно да дойдете с мен в един часа. Там положително ще намерим някои от тях — някои от пашите адвокати, търговци и съдии.